— Ей, Арт — извика Мики в нощта, — и първо стреляй, ясно ли е?
Мики изви волана наляво, за да излезем на Шейсет и първа и от там да стигнем до другия изход, но така и не го направихме. И досега помня онова, което последва.
Първо по радиостанцията се разнесе гласът на Арт.
— Мик — изсъска той приглушено. След това по-високо и много настойчиво: — МИИИК!
Брат ми наби спирачки и изскочи, без да се замисля, оставяйки вратата отворена. Прозорецът откъм моята страна беше затворен, но чух съвсем ясно пистолетния изстрел, разнесъл се откъм стълбището. Той раздра тишината и главата ми автоматично се завъртя в нужната посока.
Брат ми заобиколи предницата на колата и тичешком се отправи към въртележката. Междувременно бе успял да извади пистолета си и радиостанцията:
— Арт? Арт?… — извика той в нея. Сякаш установяването на контакт щеше да оправи нещата. Но бъркаше.
Останах седнал за момент, наблюдавайки развоя на събитията. Нещата ставаха с объркваща скорост. Отворих на свой ред вратата на колата от моята страна, но не бях сигурен какво трябва да правя. Двигателят още работеше и ключовете блестяха в полумрака, поклащайки се от вибрацията. Радиото в арматурното табло неясно хъркаше. Слязох от колата и се отправих към брат ми. Той влезе на бегом във входа и аз чух откъм тунела да се разнасят някакви приглушени удари.
Нещата не вървяха на добре. Но това беше само началото.
Входът с въртележката бе тъмен. Бутнах я, за да мина, а металът изскърца и поддаде с труд. В късия коридор миришеше на влажен бетон и урина. Завих към стълбището, което водеше до стария перон.
На стотина метра вляво от мен, в посока Осмо авеню перонът бе ярко осветен. Но тук, където бях аз, цареше полумрак. Тръгнах надолу по стълбите колкото можех по-бързо. Японският костюм ми пречеше. Стъпалата бяха плъзгави от окапали листа, стари вестници и онази слуз, която не знам защо и как избива от подовете на всички метростанции.
Не зная какво очаквах. Може би някакво движение. Някакво действие. Но тук долу нищо не помръдваше и това ме безпокоеше. Отнякъде се процеждаше светлина, колкото да попречи на нощното ми зрение, но все пак успях да различа неясни форми в основата на стълбището.
Във въздуха се стелеше дим от барут. Усещах и миризма на влага. Усещах и още нещо, но не можех да определя какво. Някъде в далечината чувах шума от движението по улицата, защото в Бруклин животът никога не спира. Високо над нас по магистралата профучаваха коли. И тогава долових слабото ззззн, донасяно от релсите на метрото — сигурен знак, че приближаваше влак. Но имаше още нещо, имаше някакъв друг шум, който не можех да идентифицирам.
Приближих още малко, за да намаля влиянието на фоновия шум, и сега вече съвсем ясно различих тихи, мокри хрипове, идващи откъм площадката под мен.
На двеста и петдесет метра от нас, на станцията при Осмо авеню спря влак в посока Манхатън. Светлината на фаровете му освети сцената пред мен. Аса се бе сгушил в ъгъла и стискаше дръжката на меча си като талисман. Лицето му бе гневно и застинало в маската на непредаваема емоция. Опита се да каже нещо, докато се смъквах по последните стъпала, но шумът на приближаващия се влак заглуши думите му.
Светлината се засили. Засили се и грохотът. Слязох от последното стъпало. Влакът профуча покрай нас като експлозия от светлина, скорост и шум. И тогава разбрах какво долавяше носът ми.
На примигващата светлина от стрелкащите се покрай нас прозорци на вагоните видях, че Мики е коленичил в локва кръв по перона. Държеше в ръцете си Арт. Беше тъмно, но успях да различа отсечената му китка, през която на пулсации бликаше кръв. Ризата му бе потъмняла и подгизнала от раната на гърдите му. Изпадаше в шок и полагаше всички сили трескаво да зърне още веднъж нощното небе като последен спомен от този свят. Лицето му бе изкривено от усилие в отговор на някаква вътрешна нужда, за която не можехме да се досетим. Арт се мъчеше да вкара малко въздух в гърдите си и устните му се кривяха в опит да се преборят.
Грохотът на влака започна да затихва и най-сетне чух Мики да ми крещи:
— Пристисни я, по дяволите! — сочейки ми с брадичка отсечената ръка. После извика в радиото: — Ранен полицай! Ранен полицай! — Докато влакът се отдалечаваше, зърнах лицето му: той изглеждаше обезумял, хванат в клопката на гнева, объркването и отчаянието.