От Ронин нямаше и следа. Някъде в далечината захълца сирена — слаб лъч на надежда.
Коленичих от другата страна на тялото на Арт и стиснах силно чукана в ръката си.
— Дръж се, приятел! — говореше му Мики. — Още малко… — Люлееше го напред-назад, прегърнал главата му с една ръка, а с другата манипулираше с радиостанцията. Настойчивостта в гласа му просто бе осезаема и бе като връзка между изплъзващия се живот на Арт и нас, светлина в тъмната мокра долина, в която се намирахме. Молба срещу силите на нощта.
Сирените се приближаваха. Чух викове. После се разнесоха стъпки на хора, тичащи към нас откъм осветения перон.
В този миг Арт се сгърчи: гръбнакът му се изви като лък и той издаде задавен звук. Мик хвърли радиото и го стисна с всичка сила. Лицето на Арт се отпусна, сякаш бе получил мъничкото увереност, от която бе имал нужда. Не знам дали съзнаваше, че сме до него. Усетих нещо съкровено да ме напуска, сякаш изтръгнато от вътрешностите ми. Огледах се отново в полумрака, търсейки помощ. Защо се бавеха толкова? Обърнах се към брат ми… и видях сълзите в очите му — блестяха като последните лъчи на угасваща звезда.
12.
Нощен шум
Когато Арт се оженил за Мари, той приел и католицизма, така че сред стъклениците, кабелите и издаващите тревожни сигнали апарати на интензивното, се шепнеше и за последното причастие. Свещеникът беше млад, добре охранен и с онзи искрен поглед, който поповете имат, преди тежкият живот, който са си избрали, да ги вкара в пътя на греха и примирението със съдбата. Засега той седеше заедно с нас в чакалнята, розовобуз и закръглен, готов да говори, желаещ да даде утеха. Но аз забелязах, че хвърляше изпитателни погледи на Мики и другите полицаи, дошли да изразят подкрепата си на семейството. Всички те бяха корави мъже. Така че свещеникът мъдро възпря импулса си да съобщи на всички ни Благата вест. Никой не бе в настроение да го слуша.
Мари подсмръкна веднъж-два пъти, но това бе всичко. Ди седеше до нея. Дъщерята на Арт, със зачервени очи и изплакани сълзи гледаше разпадащия се пред нея свят, разбрала колко несигурно място е той. Труден урок. За всяка възраст.
Никой не можеше да ни каже ще оживее ли Арт. Чакахме и много-много не говорехме. В болницата бе оживено и всяка новодошла група си стоеше отделно, предполагам смятайки, че техният случай е възможно най-специалният, но истината бе, че всички бяхме еднакви. За всяка група със зачервени очи вселената се бе свила в стегнат възел от хора, нежелаещи да приемат реалностите на живота и мрачните възможности. Нощта бе дълга, но ми се струваше, че можехме да правим нещо по-добро, отколкото само да стоим и да чакаме. Полицаите се организираха на смени и свободните се върнаха да патрулират по улиците. След няколко часа излязох навън и примигнах под ярката, напълно неочаквана слънчева светлина, където ме очакваше суровата реалност на живота.
Пътуването към дома беше като минаване през поредица от различни пейзажи, сменящи се в главата ми. Все по-топлото слънце проникваше през прозореца и се бореше за надмощие с климатика. И засилваше по някакъв начин общото чувство за надигаща се катастрофа. За да се разсея, загледах се в местата, през които минавахме, но не можех да забравя. Очите ми бяха отворени, но пред тях минаваха образите от миналата нощ.
Няма нищо по-трескаво от събитията, последвали случая на тежко ранен полицай. Транзитно минаващ през онази метростанция полицай бе чул изстрелите и веднага бе повикал подкрепление — ръчните радиостанции на Мики и Арт бяха за използване при засади и работеха на кодиран канал, така че не можеха да се включат в полицейската радиомрежа. Първи на мястото бе пристигнал джип на местния участък и двамата полицаи, дошли с него, дълго размахваха пистолети, фенерчета и значки, докато се уверят кой кой е. Междувременно Аса бе клекнал вече до Арт, което се оказа разумно, защото ако го бяха заварили да клечи в ъгъла с меч в ръка, полицаите със сигурност щяха да го направят на решето.
Малко след това се появи и линейката. Двама яки мъжаги в плътно прилягащи по телата им униформи си нахлузиха латексовите ръкавици и се заловиха за работа. Първо огледаха местопрестъплението, после клекнаха срещу Мики.
— Мамка му — прошепна единият от тях. Бе се вторачил в дупката в гърдите на Арт и чукана на китката му, опитвайки се да прецени с кое да се залови по-напред. Може и да се чудеше за себе си, но ръцете му не спираха да работят.
— Шоков костюм — каза той на партньора си.