Седяхме сред хаоса в участъка. Беше призори — времето, когато подсъзнанието работи най-енергично, чувахме отново изстрелите, поредицата, която Ронин бе изстрелял, виждахме дулото на пистолета, търсещо Арт като отворена уста.
Кимнах. Останалото наистина го знаех.
По-късно същия ден, след бдението пред интензивното отделение, се качих в колата и отидох в дома на Мики. След случилото се бяхме успели да разменим само няколко думи насаме. Той беше немногословен и дистанциран, в служебен отпуск, докато от отдела за вътрешно разследване приключеха случая.
Макар да бе късен следобед, слънцето немилостиво шибаше с лъчите си Лонг Айлънд. Хлапетата на Мики бяха в басейна, щапуркаха из него, играеха си с маски и малки пластмасови лодки. Не бяха много весели, но охлаждащият ефект на водата бе започнал да ги съживява. И Ди беше навън с изпотено лице, опитваща да въдвори някакъв ред.
Прескочих оградата и заобиколих къщата, за да изляза на страната с басейна.
— Здрасти, Ди — извиках аз. Тя ми се усмихна слабо, а децата ми замахаха с ръце. Постояхме и ги погледахме да си играят. — Мик тук ли е?
Погледна ме. И Ди изглеждаше измъчена, но слънчевият загар по бузите й правеше високите й скули да изпъкват с фалшива жизненост.
— Донякъде — отговори тя. — Във всекидневната е. — Вдигна чашата си със сламка и ме проследи с поглед как качвам стълбите към плъзгащата се врата.
В стаята беше тъмно. Опрях лице в мрежата против комари и надникнах вътре. Усетих някакво движение и чух едва доловимо подрънкване на кубчета лед, последвано от оставяне на чашата върху дървената масичка.
— Какво? — гласът му бе дрезгав.
Дръпнах плъзгащата се врата и влязох при него. Мики се беше скрил в тъмнината като животно в пещера. Дръпнах по-наблизо до него един стол и седнах, без да проговарям. Той стана, намери опипом чаша в шкафа, сложи я пред мен на масата, насипа с шепа лед и ми наля питие. В тъмното беше трудно да се познае какво, но когато поднесох чашата до носа си, усетих миризмата на ирландско уиски.
Той се отпусна в стола си като старец и наклони чашата си към мен вместо наздравица.
Разклатих ледчетата, отпих и го погледнах.
— От кога си тук? — попитах го аз.
— От доста време. — Внимателно се вслушвах в гласа му. От това питие не можеш да изпиеш много, без да те хване. Но Мики се справяше добре и езикът му изобщо не бе надебелял. Всъщност беше си абсолютно трезв.
— Някакъв план?
Той се пресегна и запали лампата. Очите на брат ми са синкаво–сиви, но изсветляват или потъмняват в зависимост от настроението му и околната среда. В този момент бяха тъмни като гранит.