— Няма значение, Мик. — Думите ми не събудиха никаква реакция у него. — Наистина няма — отново опитах аз. Виждах през мрежата против комари на вратата как Ди избърсва едно по едно излизащите от басейна деца. Образът беше някак омекотен от филтъра на мрежата и вече почти спусналата се нощ. Непринудената гледка навън ме теглеше, но аз се обърнах още веднъж към мрака в стаята: — Ще го хванем, Мик. Това вече ме засяга лично — тихо добавих, надявайки се на някакъв отговор. Вместо това чух тихото подрънкване на кубчетата лед. Излязох навън, притворих зад себе си вратата с мрежата и си тръгнах.
Прибрах се у дома и седнах сам в апартамента си.
Беше горещо. Прозорците в двата края на коридора в блока бяха отворени и всички наематели се молеха за малко вятър. Седнах на пода в позата, известна като сейза, която използвам за медитация в доджото. И зачаках като останалите.
Майсторите съветват да оставиш съзнателните ти мисли да се изпарят като мехурчета в чаша с шампанско и така да постигнеш онова, което те наричат „не-мислене“ — средство за справяне с предизвикателствата на живота. Мислите ми бушуваха, но не се изпаряваха. Чаках да настъпи спокойствието. Чаках прозрение. Чаках да се материализира някакъв план.
Вместо това дочаках повторение на образите от перона. Тялото на Арт. Аса. Брат ми, пиещ в тъмнината.
Апартаментът е мястото, където спя и пиша. Огледах се в интроспективно изострено състояние на съзнанието. Видях ъгъла, в който сядам пред компютъра. Лавиците с книги и документи над масата, които изглеждаха като тухли в стената. Струваше ми се, че ги бях подбрал по няколко различни съображения.
Изучавах историята. Дали го правех, защото миналото е безопасно? Нещо, което можеш да наблюдаваш от разстояние, без никаква отговорност? Да, разбира се, може да се спори по интерпретацията на един или друг момент. Но никога не се налага да направиш нещо, което би могло да промени изхода.
Добре, какво можех да кажа за Ямашита и неговото изкуство? Беше архаично, отдалечено от реалния живот. Тренирах ден след ден хореографията на една отминала епоха, съживявах забравените ходове на битки, загубени или спечелени преди много време. Бях боец, който никога не бе воювал, последовател на учител, който криеше толкова, колкото и разкриваше.
И сега бях изправен очи в очи с всички неща, които така усърдно се бях опитвал да отбягвам. Въпросите за доверието. За отговорността. За живота и смъртта.
Седях там и се опитвах да медитирам. Но дълбоко в себе си знаех едно нещо, знаех го и нямах никакви съмнения в него: беше ме страх.
От морето полъхна нощен бриз и разклати пердетата на прозорците. Откъм Нероус се разнесе корабна сирена, прозвуча като далечен стон на загубена душа.
Легнах си. Единственото ми прозрение бе онова, което бях споделил с Мики на тръгване: нещата вече ме засягаха лично.
13.
Кокалчетата на Оракула
Шаманите пеят на тъмно, за да призоват мъртвите. В продължение на хилядолетия хората са се взирали във вътрешността на пещерите, надявайки се да надникнат в бъдещето с помощта на гласа, който се разнася от мрака. Това по правило не свършва добре: онова, което желаем да чуем, почти винаги е нещо, за което ще съжаляваме, че сме научили.
През нощта беше валяло. Когато излязох на сутрешния си крос по протежение на Нероус, разделяща Статън Айлънд и Бруклин, от асфалта на пътеката вече бе започнала да се издига пара. Въздухът беше топъл и наситен с гъстата миризма на прах, изгорели газове, морска вода и трева. Слънцето вече бе започнало да напича и във влажния въздух бе увиснала прашна пелена. Различавах масива на Статън Айлънд, но очертанията му изглеждаха размити и неясни. Тичах прилежно и се стараех да не мисля за нищо. Вместо това в главата ми се въртеше рояк от разнообразни мисли.
Не че от това поумнявах или нещо такова.
На вратата ми се почука. Отворих. На прага стоеше Ди със съпруга си.
— Трезвен ли е, Ди? — попитах я. Тя се засмя и ми го посочи.
Брат ми изглеждаше видимо нещастен. Погледна ме, примижавайки.
— Що за шибан въпрос беше това? — осведоми се Мики.
— Уместен. Е?…
— Ами… — призна си той, — леко съм на градус.
— На градус си, значи? Интересен начин на изразяване. Татко пък обичаше да казва, че се е натаралянкал.
— В известен смисъл и аз… — уклончиво каза брат ми.