— Може би, Конър — тъжно каза брат ми, сякаш току-що бе съобщил някому печална вест. В известен смисъл точно това и бе направил. — А може би не.
Мики наведе поглед и безцелно размести няколко документа в рядък пристъп на акуратност. Погледът ми бе привлечен от ксерокопие на написана на ръка бележка на японски. Между редовете бе вмъкнат с молив английският превод.
— Какво е това? — бързо се осведомих.
— Бележката на Ронин за Ямашита, оставена в „Домът на самурая“. В нея се казва: „Моля, нека се видим…“ и следват указания за мястото. — Брат ми я подаде.
Поех дълбоко въздух и попитах:
— И кой направи превода, Мики? — но не бях сигурен, че искам да чувам отговора.
— Ямашита. Защо? — много внимателно ме попита Мики. Долавях в него нещо от предпазливостта на ловеца.
— Преводът е… грешен — запънах се аз. — Тук всъщност се казва: „Очаквам с нетърпение да те видя пак.“ И е подписана с име… Томита.
Мики беззвучно произнесе името и си го записа. Стоях, стиснал в ръка бележката, и усещах как лицето ми бавно почервенява.
— Не мога да го повярвам… — казах накрая. — Знаел е… през цялото време…
Брат ми и жена му седяха и мълчаха. После млъкнах и аз. Знаехме какво следва.
В доджото на Ямашита бе тихо, а входът му бе неприветлив като враждебно лице. Мики беше редом с мен. Моторът в главата му не работеше още с всички цилиндри, но усещах физически очакването в него. Натиснах звънеца, но никой не отвори. След атаката срещу Арт в училището не бяха планирани уроци. Като старши ученик разполагах с ключ, така че отключих. Подобна практика не бе необичайна. Ямашита ни окуражава да тренираме непрестанно. Не е необходимо да има планирана тренировка, за да го правим.
Гневът замъглява възприятията. Когато влязох, не обърнах внимание на притъмнялата зала, така че не долових ничие присъствие, докато в лицето ми не бе завряно дулото на пистолет. Мъжът, който го държеше, ни огледа и видимо се отпусна. Бих искал да можех да кажа същото и за себе си.
Брат ми бе застинал. Бе присвил очи и разглеждаше човека с пистолета, сякаш искаше да запечати образа му за след това. Защото бях убеден, че щеше да има след това.
Мъжът бе уличен главорез, явно член на някаква банда. Издаваше го лицето му. Младеж, азиатец, с безизразни кафяви очи. Косата му бе късо подстригана отстрани и на шипове отгоре, с изрусени кичури в нея. Пистолетът бе хромиран и изглеждаше доста застрашително.
Младежът се бе отпуснал, но ни държеше под око. И пистолетът не помръдваше.
— Гости! — извика той.
На стълбищната площадка над карето за тренировка се появиха двама мъже.
— Моля ви, Мори-сан — чух да казва Ямашита, после гласът му се понижи до шепот и престанах да разбирам.
Втори глас издаде заповед. Пистолетът беше прибран. Качихме се.
Бях набрал в себе си много гняв на идване към доджото. Но срещата с пистолета донякъде ме извади от равновесие. При други обстоятелства, ако споменех това на моя учител, той сигурно щеше да кимне и да каже, че емоциите наистина могат да обяснят подобно състояние. Но в момента не бях в настроение да търся мистичните му съвети. Исках отговори на много по-важни въпроси.
Дори някой по-слабо чувствителен от моя учител щеше да долови напрежението, което двамата братя Бърк излъчваха. Но вътре в себе си се удивлявах на самоконтрола на Мики. Е, поне един от нас бе спокоен.
Ямашита можеше да прочете и гнева, и обидата върху лицето ми. Бях работил толкова много под негово ръководство върху увереното излъчване на хейхо, но в момента усещах, че всичко това се смъква от мен на слоеве, разтопено от изгарящата ме емоция. Макар да виждаше всичко, Ямашита не казваше нищо. Лицето му бе безизразно и затворено.
— Моите извинения, господин Бърк — обърна се към мен японецът, наречен Мори, — уверявам ви, че помощникът ми не е искал да се държи непочтително към вас.
Беше по-възрастен, може би малко над шейсет, но имаше набитото, излъчващо енергия тяло на човек, който все още е във великолепна форма. Беше безупречно облечен: тъмносин костюм, бяла риза и блестящи черни обувки. Яркочервената му връзка бе като отворена рана. Цветът й ми напомняше цвета на кръвта.