Мики показа значката си:
— Не знам кой сте, но току-що направихте огромна грешка — той се наведе, извади малък револвер от кобур на глезена си и направи с него знак на Мори: — Наредете му да хвърли оръжието си. После ще поговорим.
Мори направи гримаса:
— Моля ви, мисля, че беше недоразумение.
Брат ми наблюдаваше всички внимателно, леко извърнат, така че револверът да остава скрит от младия мъж долу.
— О, уверен съм, че беше недоразумение… — продължи Мики.
— Бърк, моля те! — изсъска Ямашита.
Позволих си да не се подчиня цяла секунда. После се обадих:
— Онзи долу е уличен главорез — за по-убедително посочих с ръка надолу. — Мястото му не е тук.
— Именно — каза моят учител с тон, който ми нареждаше да прекратя разговора на тази тема. Междувременно Мори бе показал на Мики някакви документи, които изглежда го удовлетвориха. Но виждах, че полага усилия да се сдържи. Ямашита проследи с поглед как брат ми прибира револвера си. После забеляза, че се готвя да кажа нещо, и ме изпревари: — Моля ви, професоре, влезте. И двамата, след като така и така сте тук… — той ни покани с жест и се плъзна вътре, без да поглежда назад.
Старите навици не умират лесно. Подчиних се и го последвах, увлечен от властта, която този човек така естествено излъчваше. Власт, която така лесно потискаше. Опитах се да й се противопоставя. Присъствието на Мики определено ми помагаше. Когато се събрахме в дневната, Ямашита ме представи официално на своя гост. Мики се отдръпна до стената и се подпря на нея, държейки всички ни под око. Както и стълбището.
Поклоних се леко на мъжа с кървавата вратовръзка, но не ми беше до представяния.
— Извинете ме — казаха аз на Мори, — но съм дошъл да говоря с Ямашита-сенсей. — След това се обърнах към своя учител и усетих, че устните ми се свиват от противоречивите чувства, докато събирах мислите си за онова, което исках да му кажа. Ямашита ме чакаше, без да мигне. — Кой е Томита? — без предисловия запитах аз.
— Това не те засяга — отговори ми Ямашита и присви очи.
Мики презрително изсумтя:
— А според мен областният прокурор няма да се съгласи с подобна гледна точка.
— Не ме засяга ли?! — възмутих се аз и направих крачка напред. С периферното си зрение видях, че Мори помръдва в готовност да предприеме нещо, ако се наложи. Усетих, че и брат ми помръдва, за да се намеси. — Арт едва не беше убит. Брат ми също бе там — усещах коремните си мускули да се свиват спазматично от напрежение.
Учителят ми продължаваше да стои неподвижен като скала. Вместо него се обади Мори:
— Господин Бърк, моля ви… — Без да му обръщам внимание, гледах гневно Ямашита. Мори му изсъска на японски. Прозвуча като предупреждение: — Това не е работа за гайджин.
Мори вероятно смяташе, че не разбирам японски. Начинът, по който го изгледах, му показа, че е сбъркал.
Гайджин. Преводът е невинен: чужденец. Но на японски думата носи неприятни нюанси. Чужденците са варвари. Те са по-низши. Те са неспособни на изтънчеността на истинския нибонджин, японеца. С няколко думи Мори бе успял да предаде същността на ситуацията. Макар да бях работил дълги години с моя учител, аз не можех да бъда приет като негов истински последовател. Каквато и тайна да пазеше той, продължавах да бъда недостоен да я науча. В буквалния смисъл на думата гайджин се отнася до външен човек, някой, който не е обвързан с приятели, семейство, нация. Внезапно осъзнах, че всичко, което се бях опитал да постигна с Ямашита, е само илюзия. Връзката, която си мислех, че споявам между двама ни в неговото доджо, се оказваше самозалъгване.
Вечерта, когато взех участие в демонстрацията в „Домът на самурая“, бях почувствал нещо подобно от страна на останалите сенсеи там. Но вярвах, че моят сенсей е над такова тесногръдо мислене. И сега, когато осъзнавах каква е истинската ситуация, усетих ми се завива свят, поде ме някаква вихрушка от тревога, извираща от самото ми същество.
Ямашита продължаваше да стои като вкопан. И не казваше нищо. Беше като парче гранит, поставено върху скала: вълните се разбиваха в него, без да му въздействат по какъвто и да е начин. Учениците се възхищаваха на тази му способност. Само допреди ден-два и аз бях сред тях. А сега… сега ми идеше да му извия шията. Но дори след всичко това не можех.
Приближих лицето си до неговото:
— Знаел си — изсъсках аз. — Знаел си и не ми каза нищо… — Наистина бях на ръба да му посегна. От това близко разстояние емоцията направи думите ми особено тежки, по-тежки от всичко случило се досега между нас. Колко странно бе, че в това посветено изключително на битките място се полагаха усилия да се тушира емоционалният контакт.