— Ямашита — проговори Мики. Беше се отлепил от стената. — Мисля, че разполагаш с информация, имаща отношение към убийствата. — Думите му излизаха насечени от гнева. — Скри я от нас, в резултат на което партньорът ми тежко пострада. Предупреждавам те, че ще поискам и ще получа съдебно разпореждане. И ще те задържа в ареста. И когато го направя, ти също ще разбереш какво е да се страда.
— Сенсей, моля те! — обадих се на свой ред. — Каквото и да знаеш, трябва да ни кажеш. И аз бях там… долу. Видях какво направи убиецът. — Това не го развълнува. Ямашита продължаваше да бъде непроницаем като статуя. — Брат ми също бе там! — отново го призовах аз. Но учителят ми не казваше нищо. — Дължиш ми го! — умолително изрекох с цялата горчивина, на която бях способен. Дори сега продължавах да се надявам на нещо, на някаква реакция. На някакво признание. Но учителят ми оставаше ням и аз се извърнах от него: — Брат ми също бе там! — повторих шепнешком повече на себе си, отколкото на него.
Слязох на бегом по стълбището, прекосих доджото и се насочих към улицата. Мики ме настигна, но не преди да погледне двамата мъже в стаята по начин, който не оставяше съмнение, че ще се видят пак. Когато слизахме по стълбите, главорезът вдигна поглед към нас и очите ни се срещнаха. Неговите бяха като мазната повърхност на застоял кладенец, съживени за миг от краткия контакт с потенциална цел. Моят поглед бе горещ и аз усещах в гърлото си буца. Но тук нямаше място за емоции. Ямашита бе успял да ме научи поне на това. Когато гневът изгори, остава само гордостта.
Прогоних от себе си чувствата и излязохме навън.
14.
Връзки
Има едно място на Белт Паркуей, когато пътувате на изток в посока към Осма улица, където пътят се извива и виждате огромна затревена площ по цялото протежение на Веразано Нероус. Всеки уикенд там има тълпи от любители на хвърчилата. Самите хвърчила, от най-семплите до възможно най-сложните, са ярко оцветени и се гонят и извиват под напора на океанския бриз като живи същества. Макар да бе делнична сутрин, пак видях неколцина пенсионери с бейзболни шапки и дрехи, които вече бяха започнали да им висят, хванали въженцата и вперили трескав поглед в хвърчилата. Изглеждаха като хора, очакващи всеки миг да получат някакво озарение свише по нишката в ръката си.
Имаше още и млади майки с деца в колички, които спираха и сочеха красивата гледка на своите малки. Цветовете, движението и яркото синьо на небето подсказваха, че всички прекарват приятно, без да бързат, се наслаждават на всичко около себе си, може би само с изключение на прищевките на бриза.
В Тибет хвърчилата се използват като бойни оръжия. Мисълта ме споходи неканена, докато наблюдавах пъстрата картина. Осъзнаването на този факт изведнъж ми напомни колко объркани бяха нещата. Обля ме ледената струя на дълбоко възмущение. В началото на цялата история мислех, че работата с полицаите променя начина, по който възприемаш нещата. Сега вече се чудех има ли нещо, което е такова, каквото изглежда.
Онази сутрин бях провел сутрешния си крос, натоварвайки се до крайност. Тичайки с всичка сила. Не ми помогна.
По-скоро ми разкри колко съм объркан: тичах, преследвайки Пътя, който Ямашита ми бе показал. Сега, макар да му бях обърнал гръб, дисциплинираността се оказваше по-силна от мен. Каишката бе плетена години наред. Колкото и да се дърпах и да се мъчех да я скъсам, старите връзки продължаваха да ме задържат.
Стоях изпотен, наслаждавах се на бриза и наблюдавах как хвърчилата се опитват да се откъснат, тласкани насам-натам от ветрове, които не си бяха избрали.
Денят бе слънчев. Извърнах се и седнах на пейката. Затворих очи и се оставих на галещата милувка на топлото слънце. След като си потичал, дори в лош ден, в душата ти настъпва особено спокойствие. Зная, че става дума само за ендорфини, но въпреки това усещането е приятно.
Разбира се, точно когато сме най-отпуснати, в действие влизат по-фино въздействащите сили. Японците вярват, че съществува невидима енергия ки, изпълваща света. Всеки от нас притежава латентната способност да установи контакт с ки. И тази способност се засилва с разсейването на натрупаното в нас душевно напрежение. Човек може да се научи съзнателно да управлява процеса на тази комуникация — майсторите по бойни изкуства имат за цел точно овладяването на ки. Но понякога способността се проявява ненадейно и по силно обезпокоителен начин. Нещо подобно на предчувствията, с които се събуждаме след лош сън.