Седях на пейката и бризът се опитваше на шега да ме събори от нея. Чувах профучаването на колите в далечината и от време на време долавях виковете на хората с хвърчилата. Дремех на пейката със затворени очи и постепенно ме обхвана вълна на осъзнаване какво става около мен.
Усетих, че е тук.
Зная, че изглежда нелепо, но го почувствах отвътре.
И не беше с ума. Беше по-скоро физическо усещане, нещо като слаб електричен ток, минаващ през тялото ми. И с неговото протичане почувствах абсолютна сигурност, толкова непоколебима, че не оставяше място за изненада. Учителят ми беше тук.
Останах неподвижен, все така затворил очи, опитващ се да вникна в случилото се. Когато бях готов, отворих очи.
Стоеше с гръб към водата, приседнал на металния парапет покрай алеята. Вятърът се опитваше да развее дрехите му, но тъканта се извиваше около тялото му като дим около неподвижна колона. Гледахме се един друг, без да проговаряме. Когато след известно време тръгна към мен, аз станах.
— Виждам, че силата е станала част от теб — каза Ямашита. И той го бе почувствал. При други обстоятелства коментарът му щеше да ми достави удоволствие. Но все още се чувствах много засегнат.
— Не е зле за кръглоочко — подметнах.
Той не се опита да скрие неодобрението си, но направи все пак знак към пейката:
— Моля…
Отпуснах се обратно. Ямашита седна малко вдървено, вече с лице към сините води на Нероус, набраздени от вълните, сякаш се подготвяше да се изправи срещу невидима сила.
— Изненадан съм, че са те пуснали — казах.
Той продължи да гледа към водата.
— Направих изявление. Мори-сан… се радва на… определени привилегии. Областният прокурор изглеждаше доволен. Трябва да разбереш, професоре… — започна той, но аз побързах да го прекъсна.
— О, разбирам, няма проблем. Мики беше прав. Ти си крил от нас.
— Не е толкова просто.
— О, не, не е — съгласих се. — Вероятно се усложнява от необходимостта да се общува с всички тези гайджин.
— Стоп! — изръмжа Ямашита и направи къс отсечен жест с ръката си. — Правиш предположения за неща, от които нямаш представа.
Изгледах го. Продължаваше да седи, загледан в далечината. Той усети погледа ми и бавно се обърна с лице към мен.
— Нямам представа, защото нямам доверието ти, за да ми кажеш — изсъсках аз. — На мен! След толкова време.
Той примигна веднъж и беше готов да каже нещо, но по-лесно бе да направи някакво движение. Ямашита бавно стана и прекоси алеята, за да се изправи до перилата откъм страната на водата. Последвах го като боец, развиващ предимството си, напипал някаква слабост. Усещах нещо незримо и неосезаемо за обикновените сетива. Може би беше ки. Или просто ми беше писнало. Но го почувствахме и двамата, като промяна на барометъра.
Ямашита се наведе, опря се с лакти на перилата и хвана ръцете си.
— Нямаш правото да се съмняваш в мотивите ми, Бърк. Крил ли съм нещо от теб по време на тренировките? — Знаеше отговора, затова направо продължи: — Не, не съм. Работих с теб години наред…
— Аз заслужавам твоето доверие — настоях. Не исках да му позволя да се измъкне просто така.
Ямашита са изправи и ме погледна с дълбоките си очи:
— Доверих ти най-скъпоценното нещо, с което разполагам — Пътя.
— Не ми разправяй това — махнах с ръка. Видях погледът му да проследява движението ми. — Когато имах най-голяма нужда от теб, ти се отдръпна. И аз искам да зная защо.
На лицето на Ямашита се появи странно изражение, сякаш ме виждаше за пръв път.
— Това те е променило, професоре, а? — Свих рамене. Любимата му тактика бе да сменя ъглите на атака. Нямаше да се хвана на нея. — Има някои неща, които съжаляваме, че сме научили — предупреди ме той.
— Трябва да зная — простичко обясних аз.
Ямашита тръгна бавно по алеята, говорейки тихо, почти шепнешком. Трябваше да вървя плътно до него, за да го чувам.
— Помня, когато се появи за пръв път в доджото — започна той. — Беше толкова жаден за знания… — и устните му се свиха в малка иронична усмивка. Вървяхме редом един до друг — старец и млад мъж. И споделяхме спомените си под слънцето. Помнех отлично времето, прекарано от двама ни в търсене: търсех освобождаване от напрежението на гимназията, търсех утеха след смъртта на баща ми. Търсех душевен покой. Търсех нещо, на което да принадлежа… — Понякога желанието ни да постигнем нещо се обръща срещу нас… — продължи той. Понечих да отговоря, но Ямашита вдигна ръка: