Погледнах Мори очаквателно. Той помръдна неспокойно.
— Решението бе взето от всички сенсеи, господин Бърк — каза той. — Много бяха разстроени като Ямашита-сан, но волята на групата…
— Какво се случи с Томита след това? — поинтересувах се аз.
— Не сме в състояние да го следим през цялото време — отговори Мори. — Знае се със сигурност, че е продължил да тренира при различни майстори.
Преместих поглед върху Ямашита, но той тъжно поклати глава:
— Не става дума за мен. Други бяха учителите му. Не бяха хората, от които той имаше нужда — бе всичко, което ми каза.
— И — с мрачна физиономия продължи Мори — знаем, че наскоро е започнал да издирва Ямашита-сенсей. Както и другите. Не знаем защо. Но някои вече бяха намерени — изражението върху лицето му отговаряше на незададените ми въпроси за Икаги и Кубата. Ясно беше, че изпитваше облекчение, че е свършил с неприятната част, и сега е отново на територията, където цареше яснота.
— Как е възможно да не ви е намерил толкова дълго време, сенсей? — попитах аз Ямашита.
— Аз не исках да бъда намиран — простичко отговори Ямашита.
— Случилото се е достойно за съжаление, господин Бърк — прекъсна ни Мори. — Когато вашият учител напусна Япония, той продължи да поддържа контакт с много малка група хора. Двамата с него се свързахме съвсем наскоро. — Мори помълча, за да ми даде възможност да осмисля информацията. — Винаги съм съзнавал, че случилото се бе голямо унижение за Томита. Когато научих за убийствата, първата ми мисъл бе за Ямашита-сан. — Замислих се за объркването в душата на Томита. За емоционалния шамар на подобно отхвърляне. Знаех, че от болката до омразата има само една крачка. Малка крачка. — Сега — продължи Мори — можем да приемем, че издирването приключи.
Погледнах моя сенсей.
— Откъде си сигурен?
Ямашита напрегнато се усмихна:
— Онази нощ, когато бе ранен приятелят на твоя брат, Томита се надяваше да се разправи с мен. Той открадна меча на Итосаи, за да ме провокира. Беше успял да ме проследи чрез Икаги-сан… Кубата-сенсей… Тук е. Крие се някъде. И отново ще дойде за мен.
Изглеждаха ми толкова вяли и неестествено спокойни.
— Не мога да повярвам! — отсякох аз.
— Моля ви — проговори Мори, — не може да има никакво съмнение. — Погледнах към Ямашита, но той само затвори очи в знак на съгласие. Мори продължи: — Всичко до тук беше само прелюдия. Дивото куче в момента е по следите на вашия учител, господин Бърк.
15.
Разсичане на въздуха
В стаята на детективите звъняха телефони и шумолеше прелиствана хартия. Детективите си говореха над разделящите ги прегради. Фоновият шум говореше за кипяща дейност, въздухът бе изпълнен с говора на хора, които едва удържаха под привиден контрол непрестанно постъпващата по различни канали информация. Върнал се обратно на работното си място, Мики се трудеше с всеотдайността на човек в стихията си.
Беше изслушал същността на направеното от Ямашита заявление без никакъв коментар. Беше запазил мълчание и когато областният прокурор пусна учителя ми да си ходи. Сега Мики беше сдържан и по полицейски ефективен. Говореше бързо и стегнато. Но не каза нищо, което да издаде гнева му. Просто бе концентриран върху значението на научената нова информация за нападателя на Арт.
Разполагаха с име. Имаха описание. То все някак щеше да им помогне да стеснят кръга. Мотивацията вече не бе толкова важна. Мики знаеше, че Томита е в града, известно му бе и защо е дошъл. Беше полицай достатъчно дълго, за да съзнава, че можеш да се измъчваш безкрайно дълго, питайки се защо хората вършат нещо. Стигаше му да знае, че го правят. Ако не друго, това поне създаваше достатъчно работа на полицаите.
Бяха имали съвещание в Хралупата, където детективите от отдела бяха набелязали стратегия за издирването на Томита. Не бях сред поканените, но брат ми разясни основните положения при провеждане на широкомащабни издирвателни операции. Безкрайни проверки по хотелите и околностите им. Редовно преглеждане на списъците с пасажери по всички направления на авиолиниите. Разпитване шофьорите на таксита. Разпространяване описанието на лицето до всички участъци в града.