— Но нямаше оплакване за изчезване на катана. Само за бокен — възразих. — Не смяташ ли, че Боби Кей би искал да получи застраховката?
Мики ме погледна лукаво:
— Знаеш ли, цялата тази японска специфика прави разплитането на случая особено трудно. Мен ако питаш, всичко е препалено екзотично. Но това… това е нещо, което мога да разбера. Вероятно Боби не е искал да си прави антиреклама. Може да се е опасявал, че това ще отблъсне потенциални спонсори… А може и около застраховката не всичко да е чисто…
— Но за шоу като това той е трябвало да се подсигури максимално. Каза ми го сам. И се оплака, че струвало баснословно скъпо.
Мики пак се облегна и написа нещо в бележника си.
— Именно. И ако трябва да се сетиш за някой, който ще се опита да направи някаква далавера, кое име ще изникне първо в главата ти?
— Боби Кей.
Брат ми скочи на крака.
— Добре, сега трябва да изляза. Имам достатъчно работа, време е да се залавям с нея.
— А аз?
Той сви рамене, докато обличаше палтото си:
— Ти вече ми помогна достатъчно. Тръгвай. Иди… нямам представа къде. Прави каквото правиш обикновено.
Така и постъпих.
Малкият водопад в градината на Ямашита се оттича по сиви камъни. Той издава мелодичен звук, изпълващ зеления кът зад доджото. Ямашита се грижи за двора си с неумолима решителност. През лятото това е зелено и успокояващо нервите място, резултат на жестока дисциплина и безкомпромисно отношение дори към най-малките подробности. Седяхме на малката веранда с изглед към камъните и храстите и наблюдавахме птичките, пърхащи из притихналия двор. Ямашита говореше бавно и равномерно и гласът му бе в пълна хармония със спокойствието на двора. Външен човек никога не би се досетил, че той ми разказва за някои деликатни моменти при убиването на човек.
Когато пристигнах, тренировъчната зала бе празна и смълчана. Между двама ни все още имаше някакво напрежение, така че с моя учител минахме през нея, инстинктивно търсейки утеха в познатото. Следобедното слънце вече се бе спуснало достатъчно, за да се вижда през прозорците, и лъчите му осветяваха на ивици тъмносините ръкави на екипа му. Той застана сам в центъра, държейки дървен меч в гедан но камае, ниска отбранителна позиция. Погледът му бе фокусиран върху нещо в далечината, но когато се приближих към него, върхът на меча се завъртя към мен. Движението насочи концентрацията му към мястото, където се намирахме, и в момента от времето, в който живеехме. Бях му казал какви стъпки предприема полицията. Обратът на събитията не го бе изненадал. Но и двамата трябваше да осъзнаем и да се адаптираме към намеренията на Томита.
— Е… — изсъска той и ме прониза с поглед, — предполагам, това е неизбежно. Миналото не може да се отбягва…
— Би било прекалено просто — съгласих се аз.
— Прекалено просто? — повтори думите ми Ямашита. — Не. Аз мисля, че е прекалено сложно.
Погледнах го въпросително.
Той въздъхна, сякаш събирайки мислите си:
— Бърк, създаването на воин с подобно ниво на уменията означава дългогодишен труд. Труд, свързан с полагането на много грижи. Труд, при който се обръща внимание не само на техниката, но и на хората, с които тренираш. Защото техният дух се вплита в едно цяло с техните умения. Отнемеш ли едното, влияеш и на другото. Ето, свидетели сме на резултата. — Помислих, че това е интересен начин да избегне мисълта за собствената му роля в миналото на Томита, но премълчах. — Понякога се питам дали Коное-тай имаше търпението да го обучи правилно — продължи учителят ми. Той вдигна поглед и се загледа в нищото. — Тяхното единствено желание е да служат на императора, което само по себе си е огромна чест. Ревностното им усърдие обаче винаги изпреварва мъдростта им.
— Само че ти също си бил част от системата — напомних му и веднага съжалих за думите си.
Ямашита плавно се плъзна по пода. Коравите му ходила издаваха странен звук при докосването до гладкия паркет. Той остави своя бокен на стойката за оръжие и се обърна с лице към мен.
— Ти ще научиш, Бърк, че истинският Път невинаги е ясно видим. И има много случаи, когато ние го изгубваме от погледа си — гласът му прозвуча странно тъжно, глас на стар човек. — Но — сега вече укрепна — това е причината, поради която тренираме. Защото търсим Пътя. И защото никога не можем да бъдем сигурни, че сме го намерили.