— Затова ли напусна Япония?
Ямашита утвърдително затвори очи.
— Там се появиха… затруднения, Бърк. Будо — Пътят на воина, предполага използване на бойните умения за постигане на мир. В един момент аз вече не бях сигурен, че Коное-тай преследва тази цел… заради онова, което правеха. Така че след известно време дойдох тук, за да видя мога ли да намеря алтернативен Път.
— Ти знаеше ли за Томита тогава? Затова ли се скри? — Винаги се бях питал защо майстор от неговия ранг така упорито отбягва публичността.
Той ме изгледа строго.
— Не съм се крил, Бърк. Нито съм се опитвал да избягам. Просто напуснах. Що се отнася до Томита… бях натъжен от решението на групата. Защото похабявахме отличен кандидат. На твоя въпрос… не, аз научих от Мори за случилото се съвсем наскоро. И сега… — той тежко въздъхна — трябва да реша как да постъпя.
— Защо сега? — попитах аз.
— Томита няма да се откаже, докато не получи онова, за което е дошъл — каза Ямашита. — Той ще продължи да… наранява… хората около мен. Вече го разбрах. — Погледна ме право в очите. Погледът му беше твърд. — Няма да му позволя да унищожи онова, което съм изградил тук.
— Доджото?
Главата му се завъртя на здравата шия.
— Не. Той ще удари онова, което ценя най-много, Бърк. Хората край мен. Учениците ми… — Отново твърдият поглед. — Теб.
Изведнъж ме прониза паника. Лицето ми пламна. След няколко секунди съумях да овладея дишането си и постепенно пулсът ми се успокои. Помислих за опустошенията след Томита и ги усетих като дълбока рана в гърдите си. След като Ямашита бе сигурен, че това няма да е краят, трябваше да намеря начин да го спра.
Няма да лъжа, че идеята ме осени веднага. По-скоро тя се материализира постепенно в главата ми. Защо да не му поставим клопка, попитах се. Знаем вече начина му на действие. Знаем каква е крайната му цел. Знаем как ще подходи. Защо не му поднесем жертвата по начина, по който тигърът бива подмамен от завързаната коза?
Ямашита щеше да стане примамката. В крайна сметка той беше последният пункт в кървавата диря, оставена от Томита след влизането му в страната. Ямашита бе изхвърлил Томита от Коное-тай. Той бе играл ролята едновременно на баща и сенсей за Томита. Той бе и човекът, който го бе отхвърлил. Него бе търсил Томита от момента, в който кракът му бе стъпил на този континент. Бихме могли да размахаме Ямашита като примамка. Знаехме, че убиецът е наблизо и търси изгоден момент. Той беше хищникът, бавно обикалящ в тъмнината, отвъд погледа ни.
Томита трябва да бъде подмамен да се разкрие, настоях, а не само пасивно да чакаме появата му. Щяхме да го подлъжем сам да дойде при нас. Ловът щеше да се превърне в своеобразно прелъстяване и ние щяхме да използваме миризмата на кръв, за да го накараме да нападне.
Ямашита изслуша предложението ми, като че ли му описвах излет сред природата.
— Има логика в това, Бърк — съгласи се той и кимна с глава. — И не е нужна особена хитрост да бъдеш козата. — Той се замисли над идеята. Тъмните му като нощта очи отново се забиха в мен. — Номерът е да бъдеш козата, която оцелява.
Като се замисля сега, това бе моментът, в който започна истинското ми обучение.
Учителят ми се бе съгласил да изиграе ролята на примамката не просто с готовност, а и с желание. Това, разбира се, бе донякъде и въпрос на чест. Но беше доста скептичен по отношение на уверенията ми, че няма риск, защото Мики ще се погрижи за безопасността ни. Примамката, напомни ми Ямашита, може да бъде изядена, ако клопката се провали. Същото се отнася и за ловците. В резултат ние сменихме малко ролите си в плана, предвиждайки вероятността някой от двама ни да се изправи в истински двубой срещу Томита. „В крайна сметка той е дошъл за това, Бърк.“ Това налагаше да взема мерки. Ямашита настоя да тренирам заедно с него, за да се подготвя за неизбежната конфронтация с Томита. „Това ще внесе известно разнообразие в техниката ти“, иронично-шеговито подметна той.
Бяха изминали само няколко часа след тази му фраза и докато седяхме на верандата, аз усещах болки в цялото си тяло. Помнех болките от десетилетията тренировки по бойни изкуства. Единствената разлика бе, че сега ме болеше едновременно навсякъде. Малките мускули в ходилата. Отдавна ненатоварвани по този начин мускулни групи в корема. На всичкото отгоре бях капнал.
— Нашият човек обича да излиза на лов през нощта — подхвана учителят ми. — Използва като оръжие ритъма на човешкото тяло. Убийствата стават по тъмно, когато нашата ки, жизнената ни енергия, отслабва.