Шо.
— Но има още, което трябва да бъде научено.
Кай.
— Духът трябва да се фокусира.
Жин.
— В концентрацията не може да има дори най-малка пролука.
Рецу.
— Няма място за милост.
Зай.
— Нито страх.
Зен.
— Или съмнение.
Бях виждал това и преди. Хипнотичният напев и плавното вплитане на пръстите. Контролът върху дишането. Кужино-ин е древен метод за събиране на силата. Жестикулациите с ръце, известни като мудри, идват от тантрическия будизъм — ритуал, при който „печатите“ на жестовете са били повтаряни векове наред като метод за създаване на връзка между тялото и душата. Същите напевни мантри са звучали в тъмните коридори на манастири, из които са вървели мрачни воини. Те продължават да се изучават в някои школи от стар тип като начин за постигане на медитация. Но при Ямашита това бе нещо повече.
Той тихо започна отново и аз усетих пръстите ми да имитират движенията на майстора. Този път изпълнихме ритуала в пълната му форма. При всяка мудра напевно произнасяната дума се издишва осемдесет и един пъти. Всяка мантра си има име: Единичната точка, Вътрешната връзка, Юмрук на мъдростта. И всяка е свързана с урок: насочване на ки, контрол, концентрация.
Ритъмът на съзнанието пулсира с такт с дишането. Ръцете плетат своята магия. Думите се прошепват в неподвижния въздух, но изпълват цялото пространство около теб.
Когато приключихме ритуала на деветте жеста, известен като жо-ин, Ямашита запали свещ и придърпа до себе си лист хартия и четка за калиграфия. После ме повика да седна по-близко до него.
Гласът му идваше от много дълбоко, от някакво невъображаемо далечно място в него.
— Това е, което получаваме от кужи-ин. Сила. Състрадание. Смелост. Това ти беше предадено.
Поклоних се официално. Мускулите ми протестираха, но усещането бе странно, някак приглушено, по-скоро като слабо послание от друго място.
— Съществува още ижу-ин, десети печат, Бърк. Малко хора знаят за него. Защото малко хора имат нужда от него. Ще ти покажа символа. — Той го изписа с уверените движения на съвършен калиграф. — Погледни го — заповяда ми и посочи онова, което току-що бе написал на малък лист хартия: — Разпознаваш ли го?
— Да, сенсей — прошепнах аз.
Той вдигна ръка:
— Не го произнасяй! — След това се пресегна и хвана ръката ми. — Проследи линиите. Научи го.
Направих каквото ми каза и проследих с пръсти очертанията на йероглифа. Ямашита насочвате ръката ми, за да мине тя в правилната посока и нужната последователност. Ръцете ни се движеха заедно отново и отново, докато не се научих да го правя уверено.
— Сега — каза той, — кужи-кири. — Разсичането с кужи. — Вдигна ръце и при всеки от деветте жеста разсичаше въздуха с ръка пред себе си. — Четири вертикални линии — инструктира ме. — Пет хоризонтални. В центъра — то-ин.
Показа ми как да направя жеста на десетия печат и как, задържайки ръцете в това положение, да разсека въздуха, като пренеса символа в центъра на линиите. Символът, макар да оставаше невидим, трептеше с мощ, сякаш бе напълно реален.
Това бе решетката на воина. Символът на силата. А в средата,_жу-ин_, десетият печат, наричан то-ин. Печатът на Меча.
И едва тогава Ямашита произнесе съпровождащата го мантра. Направи го със сила, сякаш изтласкваше думата срещу съпротивляващата се тъкан на атмосферата. Чух я и я повторих.
Беше древна дума, сложна, объркана в пренасянето й от санскритски през китайски до японски, но дума, чието значение бе ясно й отсечено: унищожение на злото.
— Как е Арт? — изморено попитах аз Мики. Чувах в слушалката на телефона собствения си пулс.
— Все така — отговори ми той. — Държи се някак.
— И това е нещо — казах, репликата ми донесе неопределено изсумтяване от негова страна. — Някакви новини? — разговорът не се очертаваше като особено оживен.
— Работим по случая. Пораздрусах малко Боби Кей.
— И падна ли нещо от дървото?
Досетих се за свиването на раменете.
— Нещо там не е наред, но не разполагам с нищо доказуемо. — Той превключи на друга тама: — Какво става с теб? Опитвах се да ти се обадя.