— Зная — извиних се. — Съжалявам. В момента работим с Ямашита-сенсей над нещо. — Опитах се да звуча искрено, но дори поддържането на разговора ми костваше усилия. Ямашита се отнасяше с мен без грам съжаление. Седях на един от столовете в дневната му на втория етаж. Мястото беше удобно. И беше удоволствие да се говори. Но малки мускулчета на дясната ми ръка спазматично се свиваха. На светлината на нощната лампа виждах тиковете. Усещах мозъка си раздвоен.
Още не бях споделил с Мики моя замисъл. Исках да го въведа колкото е възможно по-плавно. Затова му казах, че Ямашита ме е поканил на специални съвместни тренировки. Това бе всичко. Засега.
— Няколко дни — уклончиво поясних.
— Понякога, Конър, изобщо не мога да те разбера. Е, добре — с въздишка каза брат ми, — може да ми се наложи да ти се обадя там. Дай ми номера.
Мускулите около ахилесовото сухожилие на десния ми крак бяха започнали да се вдървяват. Усещах в краката си здраво опънати кабели и се напрегнах да доловя нещо по-особено в гласа му. Той знаеше нещо, което не ми казваше.
Дадох му номера, обещахме си, че пак ще се чуем, и аз останах да седя със затворени очи. Идиот, помислих си. Трябваше да му кажеш. Достатъчно други хора криеха истината от него.
— Разговорът те разтревожи. — Отворих сепнато очи. Ямашита се бе промъкнал в стаята и сега седеше срещу мен. Лицето му бе безстрастно, но очите му бяха живи. Бавно изпуснах въздуха от гърдите си и кимнах. — Брат ти не разбира какво става, нали?
— Да — потвърдих и със съжаление поклатих глава, спомняйки си отново краткия ни разговор.
— Бърк — започна той и седна по-напред, — чуй ме. Ти постъпи разумно, като не му каза. Заобикаля ни пръстен от опасност. Въвлечеш ли близки на теб хора, с това застрашаваш живота им. — В устата на Ямашита думата застрашавам звучеше повече от странно. — Вие, американците — продължи той с характерната си бегла усмивка, — толкова много искате всички добри неща да бъдат също и лесни. Ще ти кажа нещо, професоре. Повече от очевидно е, че обичаш брат си и държиш на него. Беше разумно да не го информираш за плановете си. Ако можеш по някакъв начин да го предпазиш, трябва да го направиш. Дори това да означава, че впоследствие той ще бъде разстроен.
— Зная това, сенсей, но…
Той вдигна ръка с дланта към мен. Ръката беше малка, но дланта му бе широка, а пръстите — дебели. Всъщност ръцете на Ямашита подхождаха много на останалото в него: бяха твърди и способни на много неща части от тялото на един корав, непоколебим, концентриран боец.
— Без но, Бърк — каза той. — Кое е по-добре: твоят брат да се почувства засегнат за известно време, понеже не е способен да разбере мотивите ти, или да му разкажеш за тайната ни и той да ти се притече на помощ, излагайки се на опасност? Та той вече достатъчно страда. — Кимнах. Беше ме попарил с логиката си. — Ако сега го накараш да се присъедини към нас, ще го вкараш в тъмния кръг. Нямам никакви съмнения, че е отличен полицай. Но мястото му не е тук.
Ямашита вдигна очи и се загледа през прозореца. Осветлението се бореше с мрака, разсичаше го на места, отблъскваше го на други, но в крайна сметка по периферията отстъпваше пред силата на нощта. Погледът на Ямашита не бе фокусиран, сякаш се стремеше към нещо повече от онова, което зрението можеше да му даде. За момент под светлината на лампите ми се стори, че виждам върху него отпечатъка на годините. Може би в този момент той се опитваше да ми обясни по неговия заобиколен начин защо бе крил толкова дълго нещата от мен.
— Нямаме право на грешки, Бърк — каза старецът пред мен. — Томита идва. Усещам го.
През нощта спах много неспокойно. Навън колите профучаваха, някои надули радиото докрай. Клаксони в далечината се възмущаваха. Полицейски сирени се приближаваха и после заглъхваха. Намирах се в състояние на полусън. Тялото ми конвулсивно потрепваше с преминаването на мускулната треска. Бях уверен, че не спя, и затова се стреснах, когато сенсей ме събуди.
— Ставай, Бърк. Два и половина е. — Седнах в леглото и се взрях в очертанията на набития силует. — Време за тренировка — ненужно обясни учителят ми.
16.
Отчаяни надежди
Тежката врата се отвори и звукът отекна в празното доджо. Призори двамата с Ямашита си бяхме дали почивка, а малко след това бяха дошли Мори и телохранителят му. Двамата възрастни мъже се бяха уединили да разменят няколко приказки, докато главорезът се бе скрил в сенките, чакайки нещо да се случи. Макар в доджото да нямаше ученици, копоят на Мори бе огледал празното пространство с идиотска бдителност.