— „Само където нужда и любов са едно“ — казах аз.
— Какво?
— От стихотворение на Робърт Фрост — обясних.
— Ще престанеш ли с тези дивотии! — избухна брат ми. Въздухът в колата беше задушаващ. И двамата бяхме потни, но не само заради горещината. Мики помълча минутка, опитвайки да се овладее. — Погледни онези дървета — започна отново. — Всяко от онези деца е мислело, че отива да се бие при равни условия. Да участва в някаква романтична битка. Между доброто и злото. Повечето даже нямали „късмета“ да ги върнат в ковчези. От тях останали само купчинки кости, разорани от селяните в Белгия… Ти, предполагам, вярваш, че бойните изкуства ще ти помогнат да го спреш, нали? Аз пък ти казвам, че няма да ти помогнат ни най-малко.
Започнах да му възразявам, да му обяснявам, че идеята е да примамим Томита в капан, където бихме могли да се справим с него. Обясних му, че даже ако всичко останало се провали, самият Ямашита ще бъде там…
Мики запали двигателя и климатикът на колата ни донесе мъничко облекчение. Като че ли разреди донякъде и напрежението между нас.
— Конър… тази история с бойните изкуства… — поде. — Това е хоби. Може да си добър, но става дума само за хоби. Спорт.
— Става дума за нещо повече, Мик — тихо го уверих аз.
Той махна с ръка и се включи в движението. Спряхме на светофара и се загледахме в пешеходците.
— Колко души си убил в живота си, Конър? — Не казах нищо. — Томита е убил двама, за които знаем. Опита се да убие и моя партньор. — Светофарът превключи и ние отново потеглихме. Мики гледаше право напред. — Не искам да убие и теб.
Известно време мълчахме. Шофирането ни действаше като успокоително — шумът на климатика, подскачането на гумите по неравностите в пътното платно, цъкането на релето на мигача. Наблюдавахме другите коли и хората в тях, сякаш присъствието им беше гаранция, че нещата се развиват нормално.
Накрая Мики проговори:
— Окей, какъв е планът? Как ще го направим?
— Ние?
— Да, ние. Да не мислиш, че мечтая да се изправя пред мама с новината, че някакъв луд те е убил? — и той се усмихна при мисълта как би изглеждало това.
Разказах му накратко. Повечето и без това му бе известно. Стилът на Томита бе да атакува през нощта или призори на усамотени места, където може да се организира ритуалният двубой. Не се задълбочих много в миналото на Ямашита и връзката на Томита с хората от Кунайчо. При създалото се положение на нещата това само щеше да внесе смут и объркване.
— Използвайки като примамка Ямашита — заключих аз, — трябва да можем да го заловим.
— Значи няма да го убиваш?
— Бих искал — признах. После допълних: — Не. Нужно ни е само да го спрем. Да го приберем от улицата. — Не бях напълно сигурен колко съм откровен в думите си. Но исках по някакъв начин да успокоя притесненията му. — Ти сам го каза — напомних му, — силата ми не е в убиването на хора.
Той отби, спря и отново се обърна, за да ме погледне в очите.
— Окей, но има още нещо, Конър. Защо мислиш, че Мори е тук?
— Ами… смятам, че е искал да предупреди Ямашита. И да хване дивото куче на Кунайчо, Томита. Струва ми се, имаме добър шанс да успеем.
— До тук добре — съгласи се брат ми. — Но нека ти напомня нещо за такива като него. Той работи за компания. И всичко това за предупреждаването на приятеля е много хубаво. Но няма начин да няма още нещо.
— Е? — подканих го, изобщо не разбирах накъде бие.
— Е — имитира ме той. — Кажи ми сега нещо, умнико. Какъв е интересът на Мори в цялата работа?
— Ще залови Томита — отговорих.
— Искаш да кажеш, ще го арестува?
— Ами да — потвърдих, неспособен да разбера на какво се дължи скептицизмът в гласа му.
— И той работи за някаква японска охранителна компания, така ли беше? И умира от желание да арестува убиеца? В Ню Йорк? Та вестниците ще бъдат пълни с репортажи.
— Какво всъщност искаш да ми кажеш, Мик?
— Искам да ти кажа, че последното нещо, което Мори иска, е да залови този тип. Това ще привлече твърде много внимание.
— Каква тогава е целта му?
— Ами сети се сам. Нали имаш научна степен. Но първо трябва да знаеш нещо друго. Откакто пострада Арт — гласът му за миг пресипна, сякаш припомнянето на този факт му причиняваше физическа болка, — ние се опитваме да разработим японската връзка…