— Томита! — опита се да възрази Ямашита.
Томита се овладя с видимо усилие.
— Когато изживях онзи момент, имах усещането, че светът около мен се разпада. Единствено тренировките ми помогнаха да запазя себе си. — Томита бавно се изправи и се отправи към моя сенсей, разглеждайки го както се разглежда затворено в клетка опасно животно. В погледа му имаше презрение. Томита направи само няколко крачки. Усетих и страх.
— Знаех, че един ден ще се изправя срещу теб, сенсей — каза младият мъж на Ямашита. — Работих години наред в търсене на съвършенството. За да мога да ти покажа… — преглъщане — … колко много сгреши.
— Ти знаеш, че решението не беше само мое — с пресипнал глас отговори Ямашита. — Не можех да постъпя иначе.
Томита изсумтя презрително:
— Отговор, който издава слабост. И като си помисля, че през всичките тези години се страхувах да се изправя срещу теб. — Томита се изсмя, но в звука нямаше никаква радост. — Трябваше да разбера по-рано, че си бил слаб.
— Пусни ме навън — опита хитрост Ямашита — и ще проверим.
Очите на Томита блеснаха. Той пак се усмихна, този път малко по-весело:
— Като му дойде времето. Ако този идиот Акейдиън не те бе наранил, щеше да стане славна битка. Но при това положение на нещата… само ще ознаменува края на ритуала… — Томита се плъзна обратно към центъра на залата, където го чаках аз. Той продължи да говори, но вече с гръб към учителя ми: — Животът не се уморява да ни поднася изненади. И аз винаги съм се мъчил да разбера смисъла на това. — Той въздъхна. — Ти ми помогна да прогледна, сенсей. Ти ми донесе унижение, а сега и… разочарование. Но след толкова години аз вече мога да прозра истината. И изпитвам странно чувство на освобождение. Сякаш някой е прерязал каишката на врата ми. Най-сетне съм свободен от всякакви ограничения и мога да постъпвам както пожелая. Колко години ми бяха нужни да каля волята си до тази степен. — Очите му сякаш не регистрираха присъствието ми, защото изглеждаха фокусирани върху някаква вътрешна реалност. Но само за миг. После той заби погледа си в мен: — Ти не би разбрал, Бърк. Гайджин никога не може да схване същността на изкуството.
— Мисля, че схващам отлично факта, че си откачил — гласът ми бе малко дрезгав, но едно изречение му бе достатъчно да набере сила.
Томита огорчено се усмихна и поклати глава:
— Разбира се. Знаех, че нищо няма да видиш. — Той отново повиши глас, защото следващото бе за стария му учител: — Сенсей, ти направи много грешки. Никога не трябваше да ме прокуждаш…
— Никога не съм имал властта да го предотвратя — напомни Ямашита.
— Да, колко удобно, наистина — презрително процеди Томита. После се върна към мислите си: — Никога не трябваше да идваш в тази страна. Защото така предаде наследството ни. Дарът, даден ни от боговете… — Изненадващо Томита се обърна към мен: — Значи ме мислиш за луд, така ли, Бърк? Заради убийствата? — Той кимна на себе си. — Да, не можеш да видиш. Това бяха церемонии, предназначени за боговете. Те бяха пламенно чисти. Те полагат оголеното кокото, сърцето на нещата. Когато двубоят приключи… ти дори не можеш да си представиш чувството… усещането… сливането със света на ками, духовете. — И той отново се усмихна. — И при това всичко е извършено както аз го искам.
— Томита — обади се Ямашита, — на това трябва да се сложи край.
Беше изпитание за нервите ми да стоя там, да слушам разговора им и да чакам изпълнението на ритуала. Дълбоко в себе си обаче усещах невидими силови полета в залата. Защото въпреки потока от думи и многото усмивки, обстановката несъмнено оставаше крайно напрегната. И градусът бавно се покачваше. Зад тъмните очи се четеше нескривана ярост.
Не казах нищо.
— Добре — спокойно каза Томита и отново се отпусна на колене, — да се върнем на задачата. — Поизправи се и изрече: — Аз съм Томита…
— Бивш ученик в Кунайчо… — прекъснах го аз, за да го подразня.
Тъмните очи блеснаха опасно, разкривайки какво се крие зад бариерата.
— Ученик съм на Морита-ха Тенгу-шин-рю. Там съм менкьо кай-дек, а юданша в Янаги-рю по джу-джуцу и кендо. Убил съм в двубой четирима. Настоявам за урок.