Джеймс Коми
Сентрал Парк Уест
На всички, които са посветили живота си на правосъдието.
Пролог
Портиерът едва повдигна глава, когато тя мина забързано покрай него с лъскавата си руса коса, разпиляна изпод синия шал „Ермес“, черно габардинено манто „Прада“ и очила а ла Джаки Онасис, макар че навън беше тъмно. Никога не е била дружелюбна с мен, така че какво толкова? Но той не я кореше, все пак по празниците му даваше добри бакшиши — беше по-щедра от повечето стипци в тази луксозна сграда. Освен това му бяха оставили да пази двата пудела от апартамент 12Г, които подскачаха и джафкаха в краката му, издокарани с ватирани якенца. Защо хората смятаха за редно да му поверяват каишките на жалките си кучета, докато прибират пакетите си от помещението за доставки? Това беше въпрос, на който той не знаеше отговора. Всъщност знаеше го. Заради бакшишите. Те имаха пари, а пък той имаше нужда от пари. Само дано някое от тия кутрета не ми се изходи във фоайето. Мястото за тази цел беше на тротоара пред входа откъм Сентрал Парк Уест или онзи откъм Осемдесет и първа улица, а на сутринта той щеше да го измие с маркуча.
Когато най-после вдигна поглед от пуделите, госпожа Бърк я нямаше. Беше влязла в елегантния асансьор с тъмночервен мокет и тясна сгъваема седалка, на която някога бе седял пиколо, защото едновремешните богаташи явно не са могли да натискат сами бутона за етажа си. Значи има някакъв напредък. Разбира се, бедните асансьорни пикола са загубили работата си, когато обитателите на тези сгради са почнали сами да натискат бутоните, както са си забогатявали. Той наблюдаваше бронзовата стрелка над асансьора, който спря пред пентхауса. Сигурно е страхотен, помисли си той.
След като тя набра кода, вратите на асансьора се разтвориха безшумно във вестибюла на апартамента, застлан със същите черни и бели мраморни плочи като във фоайето. Прекоси на пръсти дневната, продължи по коридора с десетките снимки на бившия губернатор в компанията на политици и знаменитости (никой, от които не желаеше да има нищо общо с него, откакто бе разобличен като перверзник, оказвал сексуален тормоз над подчинените си), мина през музикалния салон с рояла и влезе в кабинета му с изглед към Сентрал Парк и Природонаучния музей. След залез изгледът не беше нищо особено; онова, което Антонио Бърк (Тони) виждаше, ако си дадеше труда да вдигне глава от книгата в скута си, беше собственото му отражение в четириметровата витрина към терасата. Разбира се, тази гледка не го смущаваше ни най-малко, ако се съдеше по редиците рамкирани снимки върху „стената на суетата“ зад гърба му. Дори след като всички онези жени нарушиха споразуменията за неразкриване на информация и го очерниха пред медиите, той продължаваше непоколебимо да си се харесва.
Когато усети стъпките ѝ зад себе си и вдигна поглед към отражението си в прозореца, тя вече притискаше студеното дуло на пистолета в тила му.
— Не мърдай — чу гласа ѝ.
Позна го и сърцето му заблъска в гърдите. Дишай, заповяда си той. Дишай дълбоко и мисли.
Първо прибягна към обичайната си нахаканост.
— Какво, по дяволите, търсиш тук? — извика, но гласът му не прозвуча толкова силно, колкото искаше.
— Ще вършиш точно каквото ти кажа.
Той опита с началническия си тон:
— Не, няма, а ти ще се разкараш моментално от дома ми или ще извикам полиция.
Тя се изсмя тихо.
— Само че този път не командваш ти, господин губернаторе. А хубавото на последния етаж в една солидна стара сграда е, че… как беше онази филмова реплика? Никой няма да чуе писъка ти. Така че по-добре изпълнявай каквото ти кажа.
Тя посочи бележника и писалката на бюрото пред него и му нареди да напише: Съжалявам, че нараних толкова много хора.
Когато той се поколеба, го сръга с дулото в тила и каза:
— Направи го или ще те застрелям веднага. Мислиш, че се шегувам?
Ръката му трепереше, докато изписваше думите, и това го подразни. След като приключи, той се облегна назад. Мозъкът му работеше трескаво, търсеше начини да протака, да я ангажира в приказки, затова се върна към назидателния тон, който му бе служил толкова добре през десетилетията на политическата му кариера:
— Знам, че спиш с Конър. Знам всичко. Просто ми кажи какво искаш. Пари? Едва ли само тази глупава бележка.
Тя игнорира думите му.
— Не мърдай — каза, застанала зад него.
Той чу прошумоляването на мантото ѝ. В отражението ѝ на прозореца видя как извади нещо от джоба си с лявата ръка и го пъхна между облечените си в ръкавица пръсти, докато с дясната продължаваше да притиска пистолета в тила му.