— Ясно. Кой друг?
— Ами всяко от момичетата, попаднали в ръцете му, или техни близки. Вижте, този човек беше като Харви Уайнстийн. Кой знае на колко момичета — е, да кажем, жени, но той харесваше съвсем млади — е причинил болка и после ги е захвърлил. Нищо чудно, че някои от тях биха желали да си плати за това.
— Разбрах. И така, какво от всичко това искате да разкрием пред медиите?
Кайра помисли няколко секунди, после започна да диктува:
— Ето какво, според мен трябва да започнете да спускате до медиите, без посочване на източник, разбира се…
Паркър въздъхна и отвори на следващия празен лист. Не могат ли моите клиенти поне веднъж просто да си затворят устата и да вършат каквото им кажа? Защо изобщо се занимавам с тази клюкарска история?
— … Кайра Бърк е невинна жертва на медиен тормоз и на прокурори с политически амбиции. Отгледана от баба си и дядо си, дълбоко вярващи хора, тя се е издържала сама по време на следването си и се е посветила на служба на обществото чрез правото. Но нейният живот е съсипан от един много по-възрастен развратник и интригант, сексуален хищник, който се е опитал да я унищожи, както много други жени преди нея. За щастие, тя успява да се отскубне от него и да се фокусира върху преподаването на надарени млади хора само за да бъде обвинена — в един жесток обрат на съдбата — в убийството на мъжа, от когото вече успешно се е спасила. Сега, неоснователно обявена за виновна от таблоидите, тя отново е жертва. Производството срещу нея е извращение на правосъдието.
Писалката на Паркър дращеше бясно по листа.
— Току-що ли измислихте всичко това?
Кайра се засмя.
— Имам много свободно време.
3
Това беше една от онези есенни сутрини, които напомнят за приближаващата зима. Но Нора не усещаше това, докато крачеше през мразовития Хоубоукън. Днес майка ѝ щеше да заведе Софи на училище, защото тя беше изцяло превключила на прокурорски режим и съзнанието ѝ вече беше в съдебната зала. Докато си купуваше бейгъл с крема сирене на Седма улица, тя планираше деня си в съда. Докато пристъпваше в тълпата по стълбите към гарата за краткото пътуване до Манхатън, вече мислеше за ключовите си свидетели.
Дори не забеляза заглавията на таблоидите, които крещяха от вестникарските будки. „Дейли Нюз“ бе използвал прякора на убития бивш губернатор, изобличен в системен сексуален тормоз малко преди смъртта си: ПРОЦЕСЪТ ЗА УБИЙСТВОТО НА ГУБЕРНАТОРА ЛЮБОВЧИЯ ЗАПОЧВА. „Ню Йорк Поуст“ беше взел на мушка обвиняемата: УБИЙЦАТА КАЙРА НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА. Разбира се, Нора знаеше, че делото за убийство срещу Кайра Бърк, бившата съпруга на покойния губернатор, е насрочено да започне скоро, но това беше местен случай и с него се занимаваше прокурорът на Манхатън. Докато тя беше федерален прокурор, съдеше мафиоти и не се интересуваше от „Губернатора любовчия“ и „Убийцата Кайра“. Чувствата в известен смисъл бяха взаимни; медиите не се интересуваха особено от дела срещу мафиоти, сякаш не им пукаше, че високоинтелигентни и опасни престъпници са още на свобода, и пет пари не даваха, че неуловимият Доминик д’Амико, по прякор Носа, най-после ще влезе в затвора.
Но тази сутрин Нора не се вълнуваше от медиите. Докато тълпите пътуващи се изсипваха от „Окулус“ — гигантския транспортен възел във формата на бяла птица, който се издигаше на мястото на някогашния Световен търговски център, — тя се притесняваше за Френчи. Дали той щеше да издържи? Дали нямаше да се уплаши и да превърти? Дали заседателите щяха да му повярват? Когато днес Френчи посочеше с пръст Носа в огромната съдебна зала, щеше ли това да е достатъчно, за да разкарат Д’Амико от улиците и да го пратят в затвора?
Тя мина със забързана крачка покрай Кметството, инстинктивно навела глава както всеки път, когато минаваше покрай четиресететажната гранитна сграда на Парк Роу, носеща името на някогашния кмет Дейвид Динкинс. По някаква причина там винаги имаше течение и в дните, когато отиваше на дело, Нора нарушаваше собственото си правило и си слагаше лак за коса, за да не се развали прическата ѝ. Съдебните заседатели не харесваха рошави прокурорки.