— В кафенето „Янки Дудъл“ на ъгъла на „Елм“ и Йорк Стрийт.
Бени наблюдаваше диалога. Боже господи, тя снощи му е написала цял поменик от въпроси и от него се иска само да ги прочете.
— Всъщност така е — отвърна Конър. — Ходех да чета в библиотеката „Стърлинг“, а тя имаше лекции в новата сграда на Правния факултет. Срещахме се в „Дудъл“ на кафе, защото беше наблизо. Но никога не сме имали интимни отношения. Никога.
— Джоуи Куфаро е бил много добър с вас.
— Самата истина.
— Той ви е направил човек.
— Не в мафиотския смисъл, но наистина му дължа образованието си, ако това имате предвид.
— Всъщност на видеозаписа е Кайра, точно както предположиха от манхатънската прокуратура.
— Не е вярно.
— Вие и Кайра сте заговорничили да набедите Джина за смъртта на Бърк.
— Нищо подобно.
— Джина ви е обичала през целия си живот, а вие ѝ се отплащате, като лъжете по неин адрес и ѝ забивате нож в гърба.
Нора понечи да възрази срещу този въпрос, формулиран като твърдение, но се въздържа.
— Това не е вярно — каза Конър. Извръщайки глава, за да срещне погледа на Джина, той добави: — Наистина не е.
Бътлър вдигна очи от жълтите листове и тонът му се промени. Време беше да зададе въпросите, които сам бе намислил.
— Вие добър лъжец ли сте, господин Маккарти? — изръмжа той.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Не разбирате какво имам предвид? — повтори като ехо Бътлър. — Да вземем романтичните ви отношения. Години наред сте повтаряли пред най-близките си хора едно и също нещо: че не се интересувате от никакви връзки с жени. Прав ли съм?
— Да, така е.
— Знам от вас, че сте го казвали, защото е трябвало, за да не изгубите приятелката си, в което няма никаква логика, но така или иначе сте лъгали, а никой не ви е карал да го правите, нали?
Нора беше готова да скочи, но и този път се въздържа; не искаше заседателите да си помислят, че Конър е от екипа на обвинението.
Бътлър така и не го изчака да отговори и зададе следващия си въпрос:
— Значи вие сте лъгали за едно от най-важните неща, които правят човека човек, така ли е?
— Предполагам, че да. В цялата човешка история хората са смятали за нужно да лъжат относно живота си. Всеки си е имал свои причини, както аз си имах моите.
— И онези, на които го разправяхте, включително хора, които са ви познавали най-отблизо, са ви вярвали, така ли?
— Смятам, че да.
— Защото дори тези, които са ви познавали най-добре, дори жената, която ви е родила, дори и те не са могли да познаят, че ги лъжете, така ли е?
— Така е, мисля. И дълбоко съжа…
Бътлър го прекъсна ехидно:
— Вижте, аз не мога да говоря от името на съдебните заседатели, но лично мен не ме интересува вашето разкаяние. — След това извиси глас почти до крясък: — Проблемът е, че хората не могат да различат кога лъжете, дори за важни неща, нали?
— Предполагам, че да.
Бътлър вече крещеше:
— Тогава защо губите времето на съдебните заседатели с вашите басни?
Нора вече беше на крака, но съдия Уитни не я дочака и на свой ред закрещя:
— Господин Бътлър, ще ви помоля да се държите както подобава на юрист в съдебна зала. Не ме карайте да повтарям. Възражението на прокурора се приема и съдебните заседатели са длъжни да игнорират въпроса.
Тонът на Бътлър отново стана нормален, сякаш нищо не се бе случило.
— Разбира се, господин съдия. Нямам повече въпроси.
Не беше зле, помисли си Бени. Нямаше какво повече да стори на човек, който цял живот е имал връзка с клиентката му.
— А вие, госпожо Карлтън? — попита Едгар Уитни.
— Съвсем кратки въпроси. Господин Маккарти, казахте ли истината на процеса срещу Кайра Бърк?
— Да.
— А на този съд?
— Да.
— Защо?
— Защото съм под клетва и приемам това сериозно. В личния си живот лъжех от любов — добави той, поглеждайки към Джина, — но в съда е различно.
— Нямам повече въпроси, господин съдия. Обвинението приключи с призоваването на свидетели.
След като обяви по-ранна обедна почивка за заседателите, съдия Уитни покани Сал Бътлър да внесе искането на защитата по Правило 29 за оправдателна присъда, каквато той би могъл да постанови, ако въпреки всички представени от обвинението факти и аргументи по делото заседателите не успееха да постигнат единодушие. Това не облекчаваше особено задачата на защитата, но искането трябваше да бъде внесено, ако държаха при обжалване да се позоват на недостатъчни доказателства. Бътлър не вярваше много в успеха си, но все още беше във ведро настроение въпреки загубата на човека от „Белмонт“.