Но в този момент тя не мислеше за вятъра и за косата си. Съзнанието ѝ беше вече „отвъд моста“, свързващ сградата на прокуратурата с една по-величествена каменна постройка — Федералната съдебна палата „Търгуд Маршал“, носеща името на легендарния член на Върховния съд и защитник на гражданските права.
Делото „Съединените щати срещу Доминик д’Амико“ се гледаше там, в зала 318. Това беше необичайно, защото повечето наказателни дела в днешно време се водеха в „Дейвид Мойнихън“ — т.нар. „нов съд“, — построен през 1996 г, върху малък парцел между щатския, зад който се извисяваше, и градския затвор, от който го делеше една тясна уличка. Повечето федерални съдии вече гледаха делата си в новата сграда, оставяйки „Търгуд Маршал“ с нейната атмосфера на частен клуб — дебели килими, тъмни ламперии, приглушен шепот — на Федералния апелативен съд. Но към новата сграда нямаше мостчета, поради което беше неудобно и изнервящо през улицата да се водят опасни подсъдими и изолирани свидетели.
Номер 318 беше величествена старинна зала с предостатъчно място за публика и медии, но най-хубавото беше, че един таен коридор зад нея водеше към мостовете, свързващи съдебната палата с градския затвор и федералната прокуратура. Това позволяваше довеждането на някои свидетели да става незабелязано. А Нора държеше ключовият ѝ свидетел да не бъде видян, преди да е заел мястото си и да е положил клетва.
Тази сутрин нямаше време за приказки с Бени Дугън. Той вече бе ходил до Центъра за временно настаняване на лишени от свобода свидетели, за да се види с героя на деня — онзи, който щеше да погребе Доминик д’Амико, ако преди това не изпаднеше в нервна криза.
— Трябва и ти да нагледаш Френчи, преди да го доведем на свидетелския стол — каза Дугън.
— Държи ли се? — попита Нора.
— Едва-едва. Имам чувството, че всеки миг ще се разпадне.
Даниъл Джоузеф, известен като Френчи, беше професионален крадец, който приличаше на актьора Денис Лиъри. Красив мъж с гъста руса коса, той имаше същия продран глас като първообраза, нос намек за la languefranqaise, останал от детството му. Обикновено беше чаровен и самоуверен — черти на характера, оказали се решаващи, за да доживее до сегашните си четиресет и осем години.
Френчи бе срещнал Носа за пръв път, когато му се наложи да се освободи от една твърде разпознаваема бронзова статуетка, открадната лично от него от галерия „Болтън“ в Манхатън. Основана през 1857 г., галерията се помещаваше в красива старинна сграда на ъгъла на Седемдесет и девета улица и Медисън Авеню, като излагаше основно американска и западноевропейска живопис и скулптура. Френчи бе хвърлил око на бронзовата статуетка на Ремингтън. Затова късно една вечер я открадна сам, без чужда помощ, след като проникна в галерията през асансьорната шахта, без да задейства алармената система. С тежката статуетка, скрита в платнена чанта, провесена през рамото му, той просто бутна вратата и изчезна. Не можеше да пласира такова нещо на обикновен търговец на крадени вещи, затова чрез „колеги“ от бранша успя да се свърже с Носа, член на фамилията Гамбино — най-могъщата от петте нюйоркски мафиотски фамилии.
Първата им среща беше на паркинга на една закусвалня в близост до летище „Кенеди“, където сключиха и сделката за крадения Ремингтън. Д’Амико, който веднага хареса Френчи, му обясни, че изкуство от такава величина се продава на хора, които никога няма да го изложат публично.
— Те просто искат да се пипат, докато го гледат — каза той.
На Френчи му беше все тая; за него беше важно, че Д’Амико го хареса и му заръча да носи и други крадени ценни творби. Френчи ходеше да оглежда галериите и питаше Д’Амико дали има купувач за това или онова. Понякога Д’Амико сам му посочваше от какво се нуждае. Най-големият им удар беше в галерия „Валнаги“. Д’Амико беше поръчал на Френчи да направи оглед и той се върна слисан по две взаимно противоречиви причини. Стените на галерията, която се намираше на Медисън Авеню, бяха покрити от пода до тавана с невероятни творби. Това беше добрата новина. Лошата, каза той на Носа, била невъзможността да се добере до въпросните стени, понеже подът бил покрит с лазерни сензори за движение, а огромното, високо три етажа пространство било оборудвано и с термосензор, способен да долови и най-малките колебания в температурата на въздуха. Френчи не твърдеше, че задачата е неизпълнима, само, че няма да бъде никак лесна. В отговор Д’Амико му предложи 40% от приходите при продажбата на творбите.