Само че го разпознаха и животът му в пандиза стана опасен, което доведе до запознанството му с Нора и Бени.
Френчи беше поставен в единична килия край Бъфало — възможно най-отдалеченото място от град Ню Йорк в рамките на щата. Неговият адвокат се свърза с Кармен Гарсия, която завеждаше Отдела за тежка и организирана престъпност на Сейнт Андрюс Плаза 1. Каза ѝ, че клиентът му искал да бъде включен във Федералната програма за защита на свидетелите, тъй като разполагал с информация за „значима фигура от престъпния свят“. Кармен му обясни, че не прави сделки по телефона, че включването в програмата на лице, изтърпяващо присъда в щатски затвор, е сложна процедура и че тя никога не би си купила кола, без да я покара преди това. В крайна сметка Кармен изпрати Нора и Бени в Бъфало и Френчи им разправи всичко, което знаеше за Носа.
Вече беше включен в Програмата и днес трябваше да седне на свидетелския стол. Все още лишен от свобода, той щеше да остане такъв, докато изтърпеше срока на присъдата си, но поне беше прехвърлен в специален затвор за защитени свидетели под юрисдикцията на Федералното управление на затворите и Шерифската служба на Съединените щати.
Нора и Бени станаха, когато двама шерифи въведоха Френчи в малката стаичка зад зала 318. Беше с оранжев гащеризон, точно както го искаше Нора. Подсъдимият Д’Амико беше пуснат под гаранция и се явяваше всеки ден в шит по поръчка костюм; идеята беше журито да види, че на свидетеля вече е потърсена отговорност за деянията му и сега е ред на Д’Амико.
Френчи изглеждаше неспокоен, нервничеше.
— Ей, готов ли си да го направиш? — попита го Нора.
— Да бе, по-готов от това няма накъде.
Бени го атакува директно с ниския си боботещ глас:
— Какво, да не си се уплашил от онова лайно?
— Не бе. Не ме е страх за мене — засмя се Френчи. — Но се притеснявам за детето ми.
Пълнолетният му син Албърт бе отхвърлил предложението за нова самоличност — нещо, което Шерифската служба рутинно осигуряваше на желаещи близки на защитени свидетели. Но синът на Френчи не беше от желаещите да изостави целия си сегашен живот само защото баща му, когото едва познаваше в детството си, се е замесил в нещо опасно.
— Чувал ли си се с него? — попита Бени. — Проблем ли има?
— Не, с Албърт никога не се чуваме. И все пак всички в моя някогашен свят знаят, че имам син, и може да го наранят, за да ми отмъстят. Единственото хубаво, което съм направил в живота си, беше да създам това дете и после да стоя настрана от него, за да расте нормално. Не го покварих. Но сега може да съм го прецакал.
— Те знаят, че е мирен гражданин, Френчи — каза Бени. — Няма да го закачат. Знаят също, че ако му направят нещо, ще ги гоним до края на света.
— Оценявам това, Бени, честна дума. — Той погледна към Нора и добави: — Високо ценя и двама ви, но имам чувството, че правя грешка.
Нора не отговори — усещането за настъпваща паника я бе стиснало за гърлото. Но Бени каза:
— Не бъди такъв страхливец. Каквото сме ти обещали, ще го спазим. Сега трябва ти да спазиш твоето обещание и да дадеш показания. В шибаното ледено Бъфало ни увери, че си човек с чест и достойнство. Тогава ти повярвах, вярвам ти и сега. Така че се дръж като такъв, мамка му.
В стаята настана тишина. Френчи седеше, забол нос в масата, докато Нора и Бени не откъсваха погледи от него. След няколко безкрайни секунди той вдигна глава, издаде напред брадичка и каза:
— Прав си. Айде да го направим, пък майната му.
— Браво на теб — каза Нора и стана от стола. — Шерифите ще те въведат в залата след няколко минути. Дръж се естествено. Кажи истината и си живей живота.
4
Още със започването на разпита Нора усети, че нещо не е наред. Вярно, че зала 318 беше стряскащо място за всеки, влязъл за пръв път в нея. Описанието ѝ можеше да се даде като задача на държавен изпит по архитектура: високи десет метра стени, облицовани с дъбова ламперия, с резбовани арки и йонийски колони, поддържащи огромен кремав таван, разделен на еднакви правоъгълници и ярко осветен от скрити лампи. От него висяха четири огромни полилея във формата на фруктиери с цвят слонова кост и бронзови рамки, сякаш готови да се стоварят върху главата на всеки, дръзнал да покаже неуважение към боговете на правосъдието. А ако гледката нагоре не успееше да докара посетителя до нервен срив, достатъчно бе да отмести поглед встрани, към долната част на стените. Архитектът бе избрал да огради цялата зала с триметров мраморен цокъл в сиво и черно, сякаш за да спира опитващите се да пробият тунел за бягство. Освен с размерите си залата внушаваше страхопочитание и с институционалната си символика — свидетелите се чувстваха така, сякаш дават показания от коженото кресло на председателя на Камарата на представителите по време на обща сесия на Конгреса. Но не само архитектурата смразяваше Френчи.