— Бихте ли казали за протокола трите си имена? — започна Нора.
Френчи отговори раздразнено:
— Даниъл Албърт Джоузеф.
За разлика от репетициите, които бяха правили, изглеждаше напрегнат и не добави обичайната си шега: „Да, знам, че звучи като три собствени имена, но на майка ми и трите ѝ харесваха“.
— Имате ли прякор?
— Да — отвърна лаконично той.
Нора присви очи; изражението ѝ молеше Френчи да се съвземе от парализата си.
— И какъв е той?
— Френчи.
— Защо ви наричат така?
— Детински истории.
Нещо не беше наред. Макар да мразеше да го разпитват, Френчи обикновено беше разговорлив и обичаше да се изтъква. А сега се бе затворил в себе си и отговаряше с една-две думи вместо с цели изречения.
Следващият час беше истинска мъка и Нора беше на ръба да задава забранени насочващи въпроси, опитвайки се да го накара да разправи историята на живота си, изпълнен с престъпления, да опише как се е запознал с Носа, как е извършвал кражби по негова поръчка. Когато дойде време за почивка, съдия Едгар Уитни се усмихна любезно на свидетеля престъпник и съдебните заседатели.
— Господин Джоузеф, шерифите ще ви придружат до задната стая. Дами и господа, обявявам десет минути прекъсване.
Нора и Бени тръгнаха с небрежна стъпка към страничната врата. Когато тя се затвори зад тях, Нора въздъхна шумно. Внимаваше да не каже нещо, докато минаваха покрай стаята на журито и стигнаха до стаята за свидетели. Когато и нейната масивна врата се затвори зад гърба им, Нора се нахвърли върху свидетеля си:
— Френчи, какво, по дяволите, ти става, човече? Направо ме уби!
Той не вдигна глава да я погледне.
— Вие ли го казвате? Аз съм този, когото се готвят да убият.
— Какво се е случило? — попита Бени.
Френчи им обясни, че още с влизането си в съдебната зала срещнал погледа на Д’Амико, който му казал беззвучно: „Мъртъв си“.
Лицето на Нора почервеня.
— Кучият му син! Трябва да съобщя на съдията.
Силите на Френчи се възвърнаха за миг.
— Не, не го прави. Така или иначе ще се случи. Ние… аз просто искам всичко това да свърши.
— Виж — отвърна Нора, — знам, че не ти е приятно, знам, че не искаш да го правим, но сме длъжни да защитим системата. Не можем да оставим нещата така. Подсъдимите нямат право да заплашват свидетели по време на дело, и то във федерален съд, по дяволите! Трябва да доведем това до вниманието на съдията.
Френчи не отговори.
Нора се върна в залата, разтреперана от възмущение, като остави Бени при свидетеля. Каза на съдебния секретар, че иска да повдигне един въпрос пред съдията, преди заседанието да продължи. Съдия Уитни дойде, леко раздразнен, че му губят времето.
— Какво има, госпожо Карлтън?
Едва сдържаща гнева си, Нора го уведоми за заплахата. Не я видяла с очите си, но свидетелят ѝ споделил за нея, а самата тя забелязала драстичната промяна в държането му още откакто седнал на свидетелския стол. Френчи се беше превърнал в друг човек, наплашен до смърт. Тя помоли съдията незабавно да промени мярката за неотклонение на Д’Амико.
Съдия Уитни изглеждаше объркан. Мускулите по мъжественото му лице с бронзов загар се свиваха и разпускаха, изпъвайки ритмично кожата по очертанията на челюстта. Той идваше от света на големите правни кантори, разкошните резиденции в Кънектикът и партньорите за голф, които любезно се преструваха, че не могат да уцелят дупката от един метър. Трите му години като федерален съдия не го бяха предразположили да се чувства по-комфортно сред престъпните типове. Без да каже дума, той погледна към масата на защитата и повдигна вежди.
В обществените представи Салваторе Бътлър, адвокатът на Носа, беше по-тясно свързан с мафията и от самия си клиент. Той скочи от мястото си с отработено възмущение. Плешивото му теме беше зачервено от гняв.