— Господин съдия, нищо подобно не съм забелязал и съм убеден, че и вие не сте. След като моят клиент е обвинен, че е крупна фигура в организираната престъпност, нима можете да допуснете да е толкова глупав, че да заплаши федерален свидетел пред очите на федерален съдия?! И на журито. Е, какъв е той тогава? Кръгъл идиот или мозък на престъпна организация? При това обвинението идва от устата на един изпечен престъпник. Предлагам, с цялото ми уважение, да продължим заседанието. Няма никаква причина да поставяте клиента ми под стража.
С тези думи той се отпусна тежко на стола си.
— Чудесно — каза съдията. — Продължаваме нататък. Госпожо Карлтън, аз не съм забелязал каквото и да било дисциплинарно нарушение и нямам основание да преценя, че е налице промяна в поведението на вашия свидетел. — Но какъвто си беше джентълмен, той добави след кратка пауза: — Разбира се, приемам твърдението ви, че свидетелят наистина ви е казал това, което предадохте на съда и защитата.
Докато чакаше в стаята за свидетели, Френчи преминаваше през широк спектър от настроения, а на зачервеното му чело пулсираше изпъкнала вена.
— Вижте — каза той на Бени, — те знаят за сина ми. Ако посегнат на Албърт, аз самият ще изляза от затвора след две-три години и ще трябва на свой ред да направя нещо. Те ще си платят.
Бени го призова да не мисли за тези неща сега.
— Просто свърши онова, за което си дошъл. Бъди професионалист. Ние ще се оправим с останалото.
Когато отново зае свидетелското място, Френчи бе успял да постигне вътрешно равновесие. Вената на челото му беше изчезнала и той отговаряше гладко и без запъване на следващите въпроси от прекия разпит на Нора. Описа в подробности обира в галерия „Валнаги“, платната на стари майстори в пластмасовата тръба, доставката на крадени произведения на изкуството за милиони долари на Д’Амико. Беше се върнал в играта.
При кръстосания разпит той почти достигна тънката граница между дързост и неблагоприличие, но не я прекрачи. Дори съдия Уитни видимо се забавляваше, наблюдавайки шоуто; мускулите на челюстта му бяха станали невидими.
Адвокатът на Д’Амико се опита да препъне Френчи, припомняйки му как е отказал да се предаде на властите, за да изтърпи присъдата си за предишно престъпление. С лепнещ от сарказъм глас Бътлър попита:
— Въпреки всичко, което чухме днес за вашето уважение към работата на съда с неговите правила и процедури, не толкова отдавна от вас се е очаквало да изпълните съдебна заповед и да се явите на мястото за лишаване от свобода, а вие не сте го направили, така ли е?
— Точно така, но имах причини да не го направя — отвърна Френчи.
— Не се съмнявам. Но се е наложило да ви арестуват, за да ви закарат там, нали? Буквално да ви завлекат до затвора.
— Точно. Това е начинът, по който исках да отида.
— Ритайки и крещейки?
— Не съм кой знае колко силен в ритането и крещенето, но…
— Не ви е било приятно?
— На вас щеше ли да ви е приятно да влезете в затвора? — попита Френчи.
— На мен и сега не ми е приятно — отвърна Бътлър във внезапна размяна на ролите.
— Ами хубаво — каза Френчи. — Значи ставаме двама.
Бени не изпускаше от поглед съдебните заседатели. Той бе наблюдавал десетки свидетели на обвинението. Наведе се към Нора и прошепна в ухото ѝ:
— Френчи е жесток! Харесаха го, вярват му.
Доминик д’Амико също се бе явявал на достатъчно дела със заседатели. Имаше пронизващи зелени очи и спокойно можеше да бъде наречен „Очите“, ако между тях нямаше един грамаден нос с класическата „римска“ закривеност и твърде широк мост. Сега тези очи виждаха същото, което и Бени Дугън. И така, Носа реши да напише една бележка. Докато назначеният му от мафията адвокат беше далече от него, застанал на катедрата в другия край на съдебната зала, той надраска нещо върху листче хартия и го сгъна многократно, докато то се превърна в правоъгълниче с размерите на пощенска марка. През следващата почивка, след като Френчи бе приключил с показанията си, Носа се изправи с ръце в джобовете на панталона си от тъмносин вълнен плат с дискретно райе, като от време на време вадеше дясната си ръка, за да махне някому за поздрав — вечно общителният самоуверен гангстер. Приближи се до масата на обвинението и с висок глас се обърна към Бени.
— Дугън, достоен противник — каза той, протягайки ръка.
Бени, който не се стряскаше лесно от мафиотите, особено от такъв, когото бе следил цели двайсет години, сграбчи ръката му в огромната си лапа.