Тя го намрази заради този килим. А също и заради „момичето“ — всъщност зряла и хубава жена, макар и твърде млада за шефа ѝ. Нора и Бени бяха чували и историите за нея.
Джил Антърмайър беше младши прокурор и водеше дела за престъпления от общ характер — разпространение на фалшива валута и незаконно притежание на оръжие. Сред тези дела нямаше такива, които да заслужават вниманието на главния федерален прокурор; тя нямаше работа на осмия етаж, където бяха кабинетите на ръководството, но често се озоваваше там за лични срещи с Главния, обикновено вечер. Джорджин негодуваше срещу това по няколко причини, но може би най-вече заради пълната липса на дискретност. Два-три пъти седмично след седем вечерта високата привлекателна Джил преминаваше с бърза крачка през секретарската стая; дългата ѝ черна коса беше изпъната назад със златиста диадема и се полюляваше в ритъм с ханша ѝ. Заставаше точно на мястото на откраднатия килим и казваше с широка усмивка:
— Здрасти, Джорджин. Той в кабинета си ли е?
Джорджин вдигаше телефонната слушалка и натискаше копчето на интеркома, за да докладва на шефа си:
— Госпожица Антърмайър е тук.
На което Симпсън неизменно отговаряше:
— Да влезе. И… благодаря ти, Джорджин, това е всичко за днес. Ще се видим утре сутрин.
След което Джил Антърмайър потъваше в кабинета му, затваряйки вратата след себе си. Това вбесяваше Джорджин повече от кражбата на килима — може би по тази причина го споделяше с толкова много хора.
Сега тримата стояха прави и неловко смълчани.
— Сигурни ли сте, че не искате да седнете? — попита Джорджин. — Той помни, че е спешно, но човек никога не знае. Понякога се бави, макар за тази вечер да няма насрочени срещи.
Те запристъпваха от крак на крак, колебаейки се дали да седнат и кой къде да седне, когато ги стресна звукът на задействан клапан за промиване на тоалетна. Беше силен и се разнесе като сирена през стената вдясно от затворената врата на кабинета.
— О, ей сега ще ви приеме — каза Джорджин със странно напевен глас. — Каквото и да е вършил, вече е приключил.
Интеркомът звънна. Джорджин вдигна слушалката и след миг каза:
— Господин Симпсън ще ви приеме. Влизайте, сигурна съм, че оценява търпението ви.
Нора ѝ се усмихна, докато пристъпваха към вратата на кабинета. Тя харесваше Джорджин, но се питаше: Що за некадърен идиот е тоя?
Симпсън седеше зад бюрото си в далечния край на ъгловия си кабинет. Беше мъж на средна възраст, леко смугъл, с издадена напред брадичка и дълъг нос, между които блестяха два реда бели зъби, видимо големи за устата му. Но най-силно се набиваше на очи челото му, което би се простирало чак до темето, ако не беше правата черна коса, старателно зализана настрани от лявото слепоочие към дясното ухо.
Нора не бе влизала в кабинета на осмия етаж, откакто Симпсън бе назначен за главен федерален прокурор на Южната съдебна област, но тук всичко си беше същото.
Вдясно от нея, по хипотенузата на триъгълника, се простираше витрина с изглед към осветения площад и подходите към Бруклинския мост. Нора и Кармен седнаха на двата стола пред огромното дъбово бюро, а Бени придърпа един от столовете до стената и се настани между тях.
Симпсън повдигна брадичка към Кармен.
— Е, какво мога да направя за вас?
— Благодаря, че ни приехте с такова кратко предизвестие, сър. Сигурно познавате Нора Карлтън от моя отдел, а това — тя погледна встрани — е Бени Дугън, главният ни следовател по организираната престъпност.
Симпсън кимна, без да поясни дали ги познава или не, каза само:
— Радвам се да ви видя.
След това тя се залови да му докладва за последните развития около Д’Амико: за подхвърлената бележка, че имал информация за убийството на Тони Бърк, за назначения от съдията дублиращ адвокат, за тайната среща.
Симпсън я слушаше прехласнато.
— Страхотно! И така, какво ви подаде той като информация за Кайра Бърк?
— Там е работата, че нищо — каза Кармен. — Твърди, че не тя е убила бившия губернатор, а мафията.