— Облегни се назад, ръце върху подлакътниците с дланите нагоре, да ги виждам. Сега затвори очи — нареди тя.
Той се подчини, но остана с полупритворени очи и я видя как внезапно заби голяма спринцовка в предмишницата му през ризата и натисна докрай буталото. Всичко отне по-малко от секунда.
— Ооох! Какво, по дяволите, беше това?
— Току-що светът стана по-добро място — отвърна тя, като постави празен флакон от инсулин и използваната спринцовка на помощната масичка до бюрото му.
Той понечи да изкрещи, да се съпротивлява, но вече беше късно. Смъкна се в стола си, изпаднал в дълбока хипогликемична кома, на прага на смъртта. Тя намести спринцовката в безжизнената му дясна ръка, допря палеца до буталото, после я пусна на пода и се наведе да запретне левия му ръкав.
Долу във фоайето подмина портиера, преди той да я забележи.
— Приятна вечер, госпожо Бърк — подвикна той след нея.
Както беше с гръб към него, тя му махна за поздрав и в следващия миг вече я нямаше.
Шибани богаташи.
Десет минути по-късно един черен електрически скутер закова пред входа на сградата и във фоайето влезе нисък мъж с голяма термоизолирана чанта на гърба. Доставка за господин Бърк, рибай стек от елитен японски ресторант. Портиерът знаеше, че господин Бърк си пада по телешките стекове, оваляни в кафе. Позвъни му няколко пъти по интеркома, но не получи отговор. Не можеше да допусне някакъв си разносвач на храна в асансьора, затова прие кутията, подписа се и повика чистача да го замести, докато качи вечерята в пентхауса. От асансьора набра кода за последния етаж и след секунди пристъпи тихо в апартамента, произнасяйки името на великия мъж с най-сервилния си глас. Пристъпваше напред и го викаше, пристъпваше и го викаше, докато не стигна до кабинета му, където го завари умрял, с отворена уста и изцъклени очи. Шибани мъртви богаташи.
1
Хоубоукън миришеше на кафе. Нора Карлтън се изкачи до нивото на тротоара от апартамента си в сутерена на сградата и вдиша дълбоко утринния въздух. Преди много десетилетия това запуснато градче в Ню Джързи на западния бряг на Хъдсън бе станало средище на фабрики за печене и пакетиране на кафе. Въздухът ухаел на кафе и когато Хоубоукън бил италиански анклав, а Франк Синатра — местна знаменитост. Ухаел на кафе и след като италианците се изнесли през 70-те години и на тяхно място се заселили пуерториканци. Все същата приятна миризма се носеше и днес, когато Хоубоукън беше възроден, и жителите му, работещи в Манхатън, бяха готови да се изръсят шест долара, преди да се качат на влака, за нещо, което можеха да получат с дълбоко вдишване.
Апартаментът, в който Нора живееше под наем в родния си град, наричан Квадратната миля, беше с оскъдна естествена светлина и нямаше нищо общо с великолепните жилища на горните етажи в сградата от кафяв камък, но само това можеше да си позволи със заплатата си на федерален прокурор. А и ъгълът на Единайсета улица и „Блумфийлд“ беше престижно място по стандартите на Хоубоукън. С добра връзка за Манхатън — една пряка пеша до Уошингтън Стрийт и от там с влака. Всяка сутрин тя минаваше покрай мястото, което за баща ѝ беше светинята на Америка. Нора не го виждаше с неговите очи, защото не си падаше по бейзбола, а и там не бе останало нищо за гледане от тъй наречените „Елисейски полета“, където през 1846 г. се беше провел първият бейзболен мач в историята. Всички жилищни сгради, офиси и фамилни къщи наоколо бяха построени върху земята, на която се бе родил този спорт, каквито и небивалици да разправяха на туристите в Купърстаун.
Беше топла септемврийска сутрин и Нора носеше тъмносиньото сако на костюма си от „Брукс Брадърс“, преметнато на ръка; през рамото ѝ беше провесена чанта за лаптоп, а обувките ѝ „Кларк“ с гумени подметки не издаваха звук, докато крачеше по тротоара. Благодарение на страхотната разпродажба „2 на цената на 1“ по случай Деня на труда сега тя притежаваше четири костюма с панталони — два сини, един черен и един сив. Продавачът ѝ бе казал, че дрехите конфекция прилягат идеално на високата ѝ фигура, което спестявало нуждата от корекции. Единственото, за което си позволи разточителство, бяха белите ризи от 100 % памук, също от „Брукс Брадърс“, но на редовна цена. Реши, че си струва — все пак представляваше Съединените щати. Първия път, когато се изправи в съда и каза: „Нора Карлтън за Съединените щати“, по гърба ѝ преминаха тръпки. С времето така и не се отърва напълно от тях.
Не можеше и да мечтае за по-хубава работа от федерален прокурор в Южната съдебна област на щата Ню Йорк и беше твърдо решена външността ѝ да отговаря на поста. Бившият ѝ шеф обичаше да казва, че си вадят хляба, вършейки добро. Това беше вдъхновяващо, но с „добро“ не се изкарваха кой знае какви пари и тя обикаляше магазините за промоции и разпродажби, за да представлява достойно страната си. Понякога, преди особено важни дела се изръсваше и за прическа, с която да оформи кестенявата си коса, както и за малко грим — само руж и спирала, колкото да подчертае „големите си красиви очи“ (според баща й). Припомняйки си думите му, тя придобиваше увереност и гордо изправяше рамене. Беше ги чувала стотици пъти. „Стой изправена, хубавице. Покажи им колко си висока. Покажи им големите си красиви очи. И тогава никой няма да посмее да се майтапи с теб.“ Господи, толкова ѝ липсваше той сега.