Когато се върна от входната врата, Кайра изглеждаше раздразнена.
— И така, кога смяташе да ми кажеш за това? — попита тя.
— Не бях сигурен дали изобщо е редно да ти казвам. Още е твърде рано, след ден-два сигурно ще знам повече. Но моят приятел ми каза, че федералните водели дело срещу мафиот на име Д’Амико, който явно смятал, че то не се развива в негова полза, затова решил да им предложи сътрудничество. Като предястие на онова, което имал да разкрие, им казал, че не ти си убила Тони, а мафията. Някакъв много елитен убиец от фамилията Гамбино го бил направил. Въпросният Д’Амико е пуснат на свобода под парична гаранция и ще се опита да научи повече подробности. Това е, което знам засега. Важно е то да остане стриктно между нас. Нито дума никому, а се надявам и твоят приятел да си затваря устата.
— Разбира се, разбира се — каза тя.
— А ако става дума за несподелени тайни — продължи Паркър, — онова там за Бърк, дето нямало да задейства предбрачното споразумение, ми звучи твърде добре, за да е истина. Значи си забравила за него, а и си забравила да ми го кажеш, когато си се сетила?
Кайра срещна погледа му. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Това е самата истина, Матю, кълна се. Бях адски стресирана. Цялата тази история ме побърка по начин, който не съм си представяла за възможен. Но ти казвам истината, Конър също.
Паркър пръв извърна поглед встрани.
— Добре, вярвам ти.
Няколко мига в кухнята беше тихо, после Кайра каза:
— прекалено рано ли е да пийнем по още едно уиски? Той се засмя.
— Ти можеш. Аз трябва да се прибирам в Бруклин. Ще ти се обадя утре. И пак те предупреждавам: на никого нито дума. Не бива да правим нищо, което би могло да застраши шанса ни да използваме това, за да свалим обвиненията срещу теб.
— Разбрах — каза Кайра и очите ѝ отново се наляха със сълзи. — И тогава този кошмар най-сетне ще свърши. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
— Още недей да ми благодариш. Утре ще поговорим за това какво да питам портиера при кръстосания разпит.
8
Много от магазините на Осемнайсето Авеню в бруклинския квартал „Бенсънхърст“ вече бяха с надписи на китайски. Имаше и някои на испански. Трудно се свикваше с това, но Носа беше един от малцината мафиотски босове с прогресивни разбирания по отношение на имиграцията.
— Давате ли си сметка, че живеете в тая велика страна, вместо да гниете в някоя сицилианска клоака? — редовно питаше той колегите си. — Хората идват в Бруклин, позамогват се, местят се в предградията, на тяхно място идват други. Америка никога не спира, не съм ли прав?
Беше прав, но те не го схващаха. А колкото и да беше свободомислещ, дори той намираше утеха в кафе „Джардино“ и неговото неизменно присъствие на Осемнайсето Авеню още от… е, от отдавна. От много, много отдавна.
Дори му миришеше на старата родина, улиците на Палермо се втурваха да го посрещнат, щом бутнеше стъклената врата и пиринченото звънче над главата му издрънчаваше, за да съобщи за неговото пристигане. Носа изръмжа нещо като поздрав към старчоците на бара, отпиващи от неделното си еспресо. Барманът повдигна брадичка в мълчалив въпрос дали и той иска едно. Носа вдигна показалец, докато се насочваше към стълбището в дъното на салона. По-късно. Щеше да изпие кафето си на тръгване, след срещата.
Подземието на „Джардино“ съдържаше две малки тоалетни и офис — някога свърталище на Джон Гамбино, починал наскоро след излизането си от затвора. От естествена смърт, както гласеше официалната версия. Сега офисът беше на разположение на всеки посветен член на Фамилията, нуждаещ се от спокойно място, при това редовно проверявано за бръмбари.
Покритите с линолеум дървени стъпала запъшкаха под стъпките му. Когато слезе долу, Носа се провря под тръбата, минаваща по тавана, и продължи към затворената врата. Трябва вече да е тук. Да можех да знам за какво е всичко това, мамка му.
Носа влезе в офиса и се изправи срещу черен автоматичен пистолет със заглушител. Беше виждал много такива, но не знаеше дали е глок 17 или 19. Трудно беше да се каже дали е с късата или с дългата дръжка, когато се намираше в нечия ръка. Все тая, пистолетите не го плашеха, дори насочени срещу него в мазето на мафиотско свърталище.
Ала птичката го стресна. На малката кръгла масичка между двата стола имаше мъртво жълто канарче. Някой го беше смачкал в юмрука си, горкото. Ама че болен урод. Твърдо решен да не показва емоция, той седна с лице към пистолета.
— Доста време мина — каза. — Мислех си, че ти поне ще се измъкнеш, ще започнеш почтен живот. Не беше ли това мечтата на твоя старец?