— Едва ли, Доминик. Баща ми вярваше в каквото би трябвало да вярваме и ние. Напускаш Коза Ностра само посмъртно. И не ни тропаш на полицията. Никога. Омерта значи нещо. Значи, че не се сдушваш с шибания Бени Дугън.
Носа усети как светът около него забави ход. Беше преживявал мислено този момент безброй пъти, мъчителните секунди, през които времето и пространството се разширяваха, мига, преди искрата на нечие съзнание да бъде угасена завинаги. Мамка му! Нямаше да проси милост, нямаше да се съпротивлява, но беше длъжен да попита:
— Кой, по дяволите, ти каза?
Отговорът дойде студен като лед:
— Стареца вече го няма, но все още има много приятели по високите места, хора, които оценяват лоялността и вярват, че дадената клетва значи нещо.
Повече обяснения нямаше да получи.
— Е, майната му — каза той. — Добре си поживях. Хайде направи го.
Смъкна се до ръба на стола и застина така, стиснал ръце между бедрата си, със затворени очи и вдигната брадичка.
Заглушителят беше толкова усъвършенстван, че единственият звук в офиса беше приплъзването на затвора, когато глокът изплю два деветмилиметрови куршума в челото на Доминик д’Амико, над знаменития му нос.
В понеделник сутринта почитаемият Салваторе Бътлър нервно попиваше бръснатото си теме с бяла кърпичка с монограм, докато чакаше съдия Уитни да заеме мястото си.
Той влезе устремно, развял тога, и се изкачи до кожения си стол с висока облегалка.
— Господин Бътлър, къде е вашият клиент? Знаете колко е важна точността за съда и с какво нежелание разрешихме господин Д’Амико да бъде пуснат под гаранция, и то без гривна. Въпреки силните възражения от страна на прокуратурата, както си спомняте. Това закъснение е много обезпокоително и подкопава доверието на съда към него.
— Господин съдия, и аз не знам какво да кажа — отвърна Бътлър. — Звънях на всичките му номера. Семейството му не се е чувало с него от събота. Много съм загрижен. Той не е човек, който би побягнал, особено след като съдът му гласува доверие, че ще спазва условията на освобождаването си.
Съдията погледна към масата на обвинението.
— Госпожо Карлтън, допускам, че вашата служба прави всичко възможно, за да открие господин Д’Амико?
— Да, господин съдия. Възложили сме на Специализирания отряд за издирване на бегълци да го открие.
— Много добре. Това е крайно неприятно развитие. Съдът обявява почивка до второ нареждане.
С тези думи той стана и изчезна през задната врата.
Шест часа по-късно Нора, Джесика и Бени минаха заедно по моста на път за зала 318.
— Ама че гадост! — промърмори Бени. — Срещахме се с тоя тип само преди три дни, за да чуем „мострата“ от онова, което имал да ни каже. После трябваше да изтърпим онова конско от шефа. А сега това? Нещо яко се е прецакало.
— Съгласна съм — прошепна напрегнато Нора. — Да свършим тук и се връщаме да говорим с Кармен.
Когато влязоха в съдебната зала, съдия Уитни вече беше заел мястото си и се обърна към Нора още преди да е седнала.
— Госпожо прокурор, да разбирам ли, че разполагате с нова информация за господин Д’Амико?
Нора остана права.
— Да, господин съдия. За съжаление. Реагирайки на анонимно обаждане, нюйоркската полиция е открила Д’Амико в багажника на автомобил, изоставен край околовръстното в „Канарси“, Южен Бруклин. Застрелян с два куршума в главата. В устата му била напъхана мъртва птичка. Предполагам, че е канарче.
Съдията я изгледа видимо объркан.
— Какво!?
Понеже Нора не беше сигурна на какво се дължи объркването му, обясни най-подробно:
— Изглежда, е бил екзекутиран от някого, който е искал трупът му да бъде открит, за да предаде послание. Два куршума в челото. Към момента най-вероятното ни заключение е, че е бил убит вчера. Канарчето в устата е старо предупреждение в мафиотските среди към всеки, който би решил да ни съдейства.
Съдията още гледаше неразбиращо, затова тя добави:
— С две думи, който пропее, умира.
И не биваше изобщо да го пускаш под гаранция, надут глупако. Нямаше, разбира се, да му го каже, но ѝ беше приятно да си го помисли.
— Имам снимки на трупа, ако съдът пожелае да се запознае с тях.
Тя вдигна с две ръце айпада си, сякаш предизвикваше съдия Уитни да погледне снимките на Д’Амико, свит на кълбо в багажника на колата, с подаващи се от устата му жълти пера, две морави дупки в челото и изцъклени очи. Съжалявам, господин съдия, нямам лодки и кучета за вас. Само един човешки труп в „Канарси“ — място, на което не сте стъпвали през живота си.