Съдията сякаш започваше да схваща. Вдигна ръка пред лицето си, за да отклони поканата ѝ, и се облегна назад. След неловко мълчание Нора добави:
— Господин съдия, предлагаме да разпуснете съдебните заседатели. Моята служба ще подаде nolle prosequi поради смъртта на обвиняемия, за да прекратим делото.
След още няколко секунди мълчание съдията се размърда.
— Чудесно, госпожо Карлтън. Ще отида да говоря със заседателите. Очаквам да получа уведомлението ви. Още нещо?
— Не, господин съдия.
— Чудесно — каза съдията и се надигна от стола си. — Закривам заседанието. — Запъти се към вратата, но се сети нещо и се обърна. — Предполагам, че случаят ще се разследва.
Нора не беше сигурна дали това е въпрос и ако е, дали е отправен към нея, но отговори:
— Много се надявам, господин съдия.
Джесика тръгна направо към офиса на ФБР. Докато Бени и Нора минаваха обратно по моста, той мълчеше. Нора го погледна.
— Добре ли си?
— Да, да — отговори той. — Просто си мисля. Хайде, ще се видим в кабинета ти. Сега трябва да свърша нещо.
— Разбира се — каза Нора и натисна бутона на асансьорите за нагоре, докато Бени натисна този за надолу.
Докато вратите на нейния се затваряха, той я гледаше ухилено. Още щом се скри от погледа ѝ, Бени се обърна и тръгна към стълбището, по което се качи до осмия етаж, където беше кабинетът на главния федерален прокурор.
— Здрасти, Бени — каза Джорджин, когато той влезе при нея. — Какво ново?
Бени посочи с палец към затворената врата на кабинета.
— Трябва да го видя. Веднага.
— Разбира се — кимна Джорджин. — Свободен е. — Посегна към телефона. — По какъв повод да му кажа, че го търсиш?
— По личен — отвърна той, после направи две дълги крачки, отвори вратата на кабинета и я затвори след себе си.
Симпсън не се виждаше никакъв, явно беше в тоалетната си. Бени седна на червеното канапе, пред което бе постлан персийският килим. След минута грохотът на водната струя възвести предстоящото завръщане на Симпсън.
Когато главният прокурор влезе в кабинета, закопчавайки ципа на панталона си, с изненада видя огромния следовател, седнал на неговото канапе и преметнал крак връз крак. Изпод крачола му се подаваше кобурът на револвер, закопчан на голия му глезен — Бени Дугън не носеше чорапи и никога не се разделяше със своя „Смит и Уесън“.
— Мога ли да бъда полезен с нещо? — попита Симпсън.
— Господи, искрено се надявам — отвърна Бени и добави: — Сядай, шефе.
Посочи единия от фотьойлите и Симпсън пристъпи като автомат към него. Изглеждаше обзет от любопитство или от уплаха. Бени не можеше да прецени кое от двете, но така или иначе шефът му седна на фотьойла.
Бени зачака. Той познаваше изнервящата сила на мълчанието. Накрая Симпсън го наруши, като вдигна ръце от скута си с обърнати нагоре длани:
— Е?
Гласът на Бени беше с една октава по-нисък от обичайния му баритон.
— Е — повтори като ехо той, — ще бъда кратък. Не те знам какво, по дяволите, си намислил с тия шитни около Д’Амико и Бърк, но това спира дотук. Двамата с теб никога не сме разговаряли, но сега ще се обадиш на Кармен Гарсия и ще ѝ кажеш, жива или мъртва, да реши проблема.
Симпсън беше видимо уплашен, макар да полагаше усилия да го скрие.
— И защо да го правя? — попита подигравателно той.
— Защото чукаш малката от „Престъпления от общ характер“ и ако не го направиш, ще ти разкажа играта. Не се съмнявай и за миг, че съм способен да го направя и че ще го направя. Виж, не ми дреме къде си го завираш, но съм сигурен, че на жена ти ѝ дреме. А пък на Върховната прокуратура ще ѝ задреме още повече, отколкото на жена ти, като научи, че го завираш на едно дете, което работи за теб.
Споменаването на Върховната прокуратура — службата към Министерството на правосъдието, надзираваща работата на главните федерални прокурори на всички съдебни области — уплаши Симпсън дори повече, отколкото споменаването на съпругата му. Той седеше, вперил поглед в ръцете си, които отново лежаха в скута му.
Бени го изчака малко да смели информацията и добави с малко по-висок тон:
— Просто дай на Кармен необходимите правомощия, отдръпни се от случая и никога повече няма да говориш с мен.
Симпсън не вдигаше глава.
— Разбрахме ли се? — попита Бени.
Все още забил поглед в ръцете си, Симпсън кимна няколко пъти и прошепна:
— Разбрахме се.
Бени стана и тръгна към вратата, после се спря, извърна се към Симпсън и посочи с пръст краката му.