— И да върнеш килима на Джорджин. Още днес.
След тези думи излезе, мина покрай Джорджин и се върна на четвъртия етаж по стълбището.
9
Кармен Гарсия беше застанала в коридора, за да вижда едновременно Нора и Бени в съседните им кабинети. Беше метър и шейсет, с тъмната коса и матовата кожа на пуерториканците и излъчваше енергия и чувство за хумор. Родителите ѝ се бяха преселили в Ню Йорк, когато едва бе проходила; и двамата работеха дълги часове на нископлатени длъжности и мечтаеха от малкото им момиченце да излезе нещо голямо. И тя не ги бе разочаровала. Завърши право и впоследствие се издигна до заместник главен областен прокурор, профилиран в борбата с организираната престъпност — длъжност, която харесваше, защото ѝ осигуряваше по-нормално работно време и възможност да бъде наставник на по-младите юристи. Кармен винаги носеше косата си късо подстригана — „Спестява ми време да казвам на хората, че съм лесбийка“, обичаше да се шегува тя — и живееше със съпругата си и тригодишния им син в предградията на Ню Джързи. „И, да — добавяше, — има и хомосексуални пуерториканци. На моите родители им трябваше време, за да го осъзнаят, но вече се примириха.“
Сега Кармен изглеждаше объркана — нещо, което рядко ѝ се случваше.
— Не мога да повярвам, мамка му! Имам чувството, че е някакъв номер.
— Моля? — Нора вдигна поглед от бюрото си. — Какво е станало?
— Може ли да поговорим? — попита Кармен и разпери ръце като плашило, за да посочи с пръст едновременно и двамата. — В моя кабинет, веднага.
Бени вече беше скочил на крака.
— Имаш ли нещо против да дойде и Джесика? — Той посочи към ъгъла на кабинета си, където извън полезрението на Кармен седеше специален агент Уотсън.
— Нямам. Трябва ми целият А отбор.
Кармен затвори вратата на ъгловия си кабинет на четвъртия етаж. Длъжността ѝ на завеждащ ОТОП беше изпълнена с много стрес, но ѝ даваше право на хубав кабинет с изглед към площада.
— И така — каза тя, като се обърна с лице към тях, — току-що получих напълно смахнато обаждане от Симпсън. Нареди ми да разследвам не само смъртта на Д’Амико, ами и информацията, която Носа ни е дал във връзка с убийството на Бърк. „Направи всичко по силите си, за да разровиш издъно тази история“, това бяха думите му. И добави, че не било необходимо да го държа в течение. Знаел, че на нас може да се разчита да свършим работа. Какво става, по дяволите?
— Ти поинтересува ли се откъде идва този внезапен завой? — попита Нора.
— Шегуваш ли се? Как ли пък не! Просто се възползвах на мига от решението му. „Благодаря, господин главен прокурор. Заемаме се.“ И щом затворих телефона, веднага дойдох да ви кажа.
— Сигурна ли си, че е бил той? — попита Джесика с тънка усмивка, за да покаже, че се шегува.
Кармен се засмя.
— Номерът на телефона, гласът му, всичко съвпадаше.
— Боже господи! — възкликна Нора. После погледна към Бени и подметна: — Днес си подозрително мълчалив.
Бени се изхили.
— Просто съм шокиран от начина, по който се въртят понякога колелата на правосъдието. Е, хайде да действаме. Джесика, двамата с теб започваме да търсим откъде Д’Амико е черпил информация. Да накараме ФБР да разръчкат всичките си ДИИ-та, и то докато случаят е още пресен. Включително ВЕ-тата.
Доверителните източници на информация на ФБР, известни на професионален жаргон като ДИИ, бяха кръвоносната система на Бюрото; през годините то бе култивирало десетки такива в средите на Коза Ностра. Това включваше и високопоставени мафиотски босове, тоест лица от висшия ешелон — BE — на организираната престъпност, които им подаваха вътрешна информация.
— Ясно — отвърна Джесика.
Бени се обърна към Нора:
— Ще ни трябват заповеди за всичките електронни устройства на Д’Амико, включително за геолокационните данни. Да видим с кого се е свързвал и къде е бил миналата седмица. После и заповеди за всичките му контакти. Трябва да направим пълен анализ на връзките му.
Нора кимна и Бени продължи:
— Аз ще звънна в полицейското управление, за да проверя докъде са стигнали участъците на Южен Бруклин в разследването. И ще се поровя из моите неща дали не сме пропуснали нещо около стария Дом.
Всички знаеха какво има предвид Бени под „неговите неща“. В продължение на десетилетия той бе наблюдавал сбирки на организираната престъпност и бе заснемал хората на тях. Прекарваше безкрайни часове в чакане пред клубовете им за светски събирания, но твърдеше, че най-добри резултати се постигали с телеобектив на сватби и погребения. „Това са моментите, когато тия задници излизат извън тесните граници на фамилиите си и наистина се вижда кой кой е.“ Бени държеше снимките му да са копирани на фотохартия и ги съхраняваше в черни класьори, всеки маркиран с дата и час на събитието, изписани с бяла коректорна течност; той винаги имаше подръка флакон от нея. Десетки негови колеги го бяха призовавали да ползва електронни носители или поне да отпечатва на принтер етикетите за класьорите си.