— Не знам — отвърна също шепнешком Джорджин. — Преди около час той го извлече навън, промърмори нещо в смисъл, че не знаел, че е мой, и си влезе в кабинета. Оттогава не съм го виждала.
— Още ли е там? — попита Кармен.
— Така мисля — отвърна Джорджин. — Освен ако не е скочил през прозореца, но тогава щях да чуя сирените.
— Би ли му казала, че искаме да поговорим накратко с него по делото „Д’Амико“? Просто да изясним нещо набързо.
— Разбира се.
Джорджин вдигна слушалката и натисна бутона на интеркома, повтаряйки дума по дума молбата на Кармен за среща. Двете не разбраха нищо от отговора му, но го чуха как говореше с рязък тон на Джорджин, която каза:
— Да, сър, разбрах.
Тя върна слушалката на мястото ѝ. Известно време остана неподвижна, загледана в апарата пред себе си, после вдигна очи към тях и проговори с тон, сякаш я заснемаха похитители, за да искат откуп.
— Не го интересува какво имате да му кажете и смята, че ви е дал необходимите указания. Каза, че разговорът му с господин Дугън е последният, който възнамерява да води по въпроса.
— Какъв разговор с господин Дугън? — намеси се Нора.
— Бени беше тук днес следобед — обясни Джорджин. — Влезе, без да поиска разрешение. Не знам по какъв въпрос. След пет минути си тръгна. Малко след това килимът беше извлечен навън.
Джорджин вдигна рамене широко усмихната.
Нора и Кармен се обърнаха и тръгнаха с бърза крачка към стълбището. На четвъртия етаж свърнаха едновременно към кабинета на Бени, но Нора протегна ръка и прегради пътя на Кармен.
— Чакай. Нека аз да го направя. Ще те държа в течение.
Кармен не отговори, но смени посоката и се отправи към собствения си кабинет.
Щом влезе при Бени, Нора започна разпалено:
— Говорил си със Симпсън за нашето дело? Без нас? Какво ти става, по дяволите? Какво му каза?
Той беше застанал пред един от стелажите си с класьори и се обърна към нея.
— Говорих, да. Съжалявам, но това трябваше да бъде направено и само аз можех да го направя. А за теб е по-добре да не знаеш повече.
— Какво, да не си го заплашвал? И защо, по дяволите, е върнал килима на Джорджин?
— Виж, Нора, обичам те като свое дете, но има някои неща, които трябва да бъдат премълчавани. Много пъти съм ти казвал, че не съм такъв добряк, какъвто изглеждам.
Тя се поспря, опитвайки се да реши дали е прекалено ядосана, за да го репликира.
Не беше.
— Казвала ли съм някога, че си добряк? — отвърна тя и добави: — Каквото и да е било, благодаря ти. Но не обичам, когато се правиш на Супермен.
Нора се извърна и тръгна към кабинета си. Две минути по-късно отново влезе при него, сякаш нищо не се е случило.
— Хей — каза тя, — мисля, че трябва да нагледаме Френчи. Той е при шерифите, откакто даде показания. Като научи, че делото е завършило така, ще превърти. Трябва да му кажем, че за него всичко е приключило, а ние ще спазим уговорката: остава в Програмата за защита на свидетелите толкова, колкото пожелае.
— Съгласен.
Френчи бе научил новината преди часове от един от шерифите, назначени за негова бавачка, но още беше свръхвъзбуден и говореше като картечница:
— Ха-ха, очистили са Носа. Кучият му син. Пари бих дал да го видя. Не мога да си представя някой да го заслужава повече от тоя мръсник. Morceau de merde, както би казала майка ми.
— Френчи — прекъсна го Нора, — искахме да се уверим, че знаеш, както и да ти кажем, че сделката ни остава в сила.
Френчи беше толкова развълнуван от гибелта на Д’Амико, че забрави да попита.
— А, да, да, сделката ни. Това е добре, браво. Значи оставам в Програмата, докато си изтърпя присъдата в щатския затвор, после, ако искам, продължавам и като свободен гражданин.
— Да — каза Нора. — С нова самоличност и всичко. Освен това предложението синът ти да дойде с теб също е в сила.
— Е, там ще видим — отвърна Френчи. — Но оценявам, че си държите на думата.
— Никога не се съмнявай — каза Нора. — Ти свърши добра работа.
Бени кимна в знак на съгласие.
— Но има още нещо. Когато излезеш и си вече в Омаха или някъде си, и се казваш Фред Флинтстоун, няма да посягаш към чуждото. Това влиза в твоите задължения по сделката.
Френчи кимна тържествено.
— Защото, посегнеш ли — продължи Бени, — аз лично ще те издиря и ще тикна безполезния ти задник обратно зад решетките. Ясен ли съм?
Френчи погледна умолително Нора.
— Защо трябва винаги да се държи така? Винаги да е черният облак насред синьото небе? — После се обърна към Бени: — Днес е един щастлив ден, усмихни се, великане! Не се притеснявай, разбрах, разбрах. Омаха няма от какво да се безпокои. Така че няма да ме видиш повече.