Преди да тръгне към вратата, Бени му подаде ръка.
— Разчитаме на това — каза той с най-плътния си глас, после добави: — Но… благодаря ти. Ти се оказа читав човек.
Нора се усмихна на своя свидетел.
— Бъди здрав и се пази, Даниъл.
Когато излязоха от тайната квартира, в която беше настанен Френчи, Нора каза:
— Какво ми става, че се чувствам толкова добре, след като съм разговаряла с един професионален престъпник за убийството на нашия подсъдим?
Той извърна глава и ѝ се усмихна топло, без да забавя крачка.
— Мда, доста е ужасна нашата работа, нали, дете? — После добави: — Но е и готина.
Нора отвърна през смях:
— Най-вече готина. Най-вече.
10
Наказателните дела на щатския съд в Манхатън не се гледаха там, където си мислеше публиката в киносалоните. Широкото трийсет метра парадно стълбище на наподобяващата гръцки храм съдебна палата на Сентър Стрийт 60 всъщност водеше към зали, където се гледаха само граждански дела — съдебни битки за неизпълнени договори, имоти или обезщетения. Наказателните производства бяха през няколко врати на същата улица, в една безлична зеленикава сграда, която съдиите от щатския наказателен съд си деляха с манхатънските прокурори. Там, на Сентър Стрийт 100, посетителите изкачваха пет малки стъпала или шест, ако влизаха през северния вход. Тази сграда в съветски стил не ставаше за филмов декор, затова филмите и сериалите се заснемаха на величественото парадно стълбище на номер 60 с изглед към Фоли Скуеър.
Тази сутрин работният ден на Сентър Стрийт 100 започваше със закъснение. Както в много други съдебни зали в Ню Йорк, заседателите трябваше да заемат местата си в 10 ч. сутринта и да останат в ложата до 4 ч. следобед, с един час почивка за обяд. Въпреки това някои от тях закъсняха, извинявайки се с натоварения трафик. След като получиха задължителния си инструктаж за вътрешния ред в съда и най-после седнаха в ложата си в залата на третия етаж, прокурор Анди Куон им се представи като обвинител по делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Кайра Бърк“. Беше висок и слаб, облечен в тъмносин костюм конфекция. Изглеждаше твърде млад. Матю Паркър видя от масата на защитата, че Куон не постави никакви предварително написани бележки върху малката катедра срещу ложата на заседателите. Всъщност той не носеше нищо със себе си — нито бележник, нито таблици или други онагледяващи материали. Явно разчиташе само на устата си.
Прецакани сме, помисли си Паркър. От дългогодишния си опит като федерален прокурор малко по-нагоре на същата улица той знаеше, че най-добрите обвинители избягват болестта на неуверения юрист — склонността му да „позлатява лилията“. Паркър не знаеше откъде се е взел този израз — нещо за нанасяне на златиста боя върху бездруго перфектни цветя в стремежа да бъдат разкрасени, което всъщност ги убиваше, — но разбираше смисъла му: съсредоточи се върху малко, но безспорни факти, за да могат съдебните заседатели да направят същото. Повече му харесваше другият израз, използван от прокурорите в днешно време: „Мажи тънко, за да залепне“. Но сега, откакто вече беше адвокат на обвиняеми, и двата израза не му харесваха. При вида на прокурор без записки разбираше, че всичко ще е опростено и ефикасно.
И Куон наистина каза на съдебните заседатели, че нещата са прости: Тони Бърк е жертва на убийство, Кайра Бърк е имала силен мотив да го извърши, портиерът и камерата във фоайето са я видели да пристига и да си тръгва в един кратък интервал малко преди и след смъртта му, останалото са подробности за отвличане на вниманието. Добави, че вероятно ще има димна завеса за някаква „истинска убийца“, приличаща на Кайра и знаеща кода на асансьора за етажа, и кой знае откъде позната на Тони Бърк. Но това щеше да е именно димна завеса, а и…
Трябва да прекъсна шоуто на тоя фукльо. Паркър скочи на крака, с обиграно движение закопча сакото на костюма си и извика:
— Възразявам, госпожо съдия. Това вече не е встъпителна пледоария.
— Приема се.
Айрин Занис, съдия във Върховния съд на щата Ню Йорк — едра, внушителна юристка с черна къдрава коса, — отдавна се беше отказала да обяснява на гордите си роднини в Гърция, че не е член на Върховния съд на САЩ и че по причини, губещи се в мъглата на времето, щатът Ню Йорк е избрал това име за най-нисшата инстанция на наказателното си съдопроизводство, докато най-висшата бе нарекъл Апелативен съд. Добре че поне роднините ѝ не можеха да видят застлания с линолеум под и луминесцентните тръби на третия етаж в сградата, издигаща се на пет-шест стъпала над Сентър Стрийт в Долен Манхатън.