Прокурор Куон никак не се смути от възражението му и продължи да излага тезата си с ангажиращ разговорен тон:
— Изслушайте внимателно и двете страни, спазвайте указанията на съдията, използвайте здравия си разум. И ако направите всичко това, ще стигнете до единствената възможна присъда по делото: виновна. Благодаря ви.
Той не си прибра нищо от катедрата — нямаше какво — и седна.
Добър е тоя хлапак, мамка му.
— Господин Паркър — подкани го съдия Занис.
— Да, госпожо съдия, благодаря ви.
Матю Паркър също не взе нищо със себе си на катедрата, ако не се брояха двайсетте му години като обвинител на мафиоти, от които десет в Отдела за тежка и организирана престъпност към федералната прокуратура и петнайсет като адвокат по наказателни дела. Трийсет и пет години в лайната. И сега това — последното ми дело във Върховния съд на Ню Йорк.
Той се върна с известно усилие към настоящето — не защото му беше за последно, а защото бе започнал да изпитва известна симпатия към Кайра Бърк и нейния случай. Той всъщност вярваше в онова, което се готвеше да каже. Но трябваше да вложи в него цялото си сърце и душа, защото единствената му надежда бе заседателите да повярват на Кайра.
Огледа смълчаното жури, пое си дълбоко дъх и се извърна настрани към масата на защитата. Вдигна ръка с насочен показалец и почти изкрещя встъпителните си думи, изстреля всяка от тях като словесен снаряд:
— ТАЗИ… ЖЕНА… Е… НЕВИННА. Не просто „невиновна“. А напълно и изцяло невинна. — Обръщайки се отново към съдебните заседатели, той продължи с по-умерен тон: — Не се случва често един адвокат да го казва, нито изобщо да му бъде позволено от етичните правила на професията да заяви това за клиента си. Но аз го казвам, защото е истина. Имам невероятната чест и същевременно тежката отговорност да представлявам една жена, погрешно обвинена в убийство. И когато приключим, вие ще виждате нещата по същия начин, по който и аз.
Заседателите го гледаха с разширени от изумление очи, притиснали гърбове към облегалките на столовете си, сякаш се возеха на първия ред седалки в някое влакче на ужасите. Паркър понижи още повече глас, възприемайки тона на любящия мъдър дядо:
— И така, прокурор Куон, ето този господин там, има вид на симпатичен човек, така че не влагам нищо лично в това, което ще кажа. Проблемът е във властите на щата Ню Йорк. Те са объркали всичко. Били са подложени на огромен натиск да разкрият убийството на бивш губернатор, харесали са си някаква теория, заседнали са с двата крака в нея, неспособни да видят, че тя ги води към фатална съдебна грешка. Те са като коне с капаци и…
Беше ред на Анди Куон да възрази. Той стана и понечи да каже нещо, но съдия Занис го изпревари:
— Възражението се приема. Каквото повикало, такова се обадило. — Още докато го казваше, тя си даде сметка, че всъщност не разбира напълно значението на тази поговорка, и се притесни да не би да е проявила политическа некоректност. Поглеждайки към заседателите, тя побърза да добави: — Встъпителните пледоарии са просто възможност всяка от страните да изложи онова, което според нея ще бъде доказано с факти. Аргументите се оставят за най-накрая. Моля, продължете, господин Паркър.
— Благодаря ви, госпожо съдия — каза Паркър и продължи: — Фактите доказват, че Кайра Бърк си е била у дома във времето на смъртта на бившия губернатор. Фактите доказват също така, че Кайра не е имала никаква причина да убие съпруга си, с когото са живеели разделени; всъщност тя е имала всички основания да му желае добро здраве, за да подпише щедрото споразумение, което е очаквала да получи при развода им. Фактите доказват, че Кайра Бърк не е имала причина да го направи и не го е направила. В допълнение фактите доказват, че други лица, включително членове на мафията, са имали интерес да го направят.
Той помълча, преди да продължи:
— Господин Куон не спомена, че обвинението е длъжно да докаже пред вас вината на Кайра извън всякакво основателно съмнение. Щатът не може да я лиши от свобода, без да направи това. Е… — Той за пореден път се извърна към Кайра, посочи я с пръст и едва ли не изкрещя: — Ето ви я най-основателната причина за съмнение.
Накрая, отново с лице към заседателите, каза почти шепнешком:
— Благодаря ви за вашата служба в името на справедливостта.
Съдебната зала забръмча оживено, докато Паркър се връщаше към мястото си. Съдия Занис удари с чукчето и призова за тишина, преди да каже: