— Господин Куон, извикайте първия си свидетел.
Обвинението представи тезата си според очакванията. Като начало криминалистът, извършил огледа на местопрестъплението, показа снимки на убития бивш губернатор, флакона от инсулин на масата, „предсмъртното му писмо“, спринцовката с неговите пръстови отпечатъци, паднала на пода до стола му. После показа увеличена снимка на спринцовката с микроскопични памучни влакна, полепнали по тънката стоманена игла, както и на левия ръкав на мъртвеца с дупчица в плата, съвпадаща със следата от убождане върху кожата му.
Съдебният лекар потвърди, че причината за смъртта на Тони Бърк е била свръхдоза инсулин, като обстоятелствата по инжектирането му съответствали на версията за убийство. Тоест, заяви той, много малко вероятно е човек, решил да се самоубива, да инжектира отровата през ръкава на ризата си и после да го навие, преди да умре. По времето за реагиране на полицейските екипи той успял да определи часа на смъртта в малък отрязък от време преди и след осем вечерта.
Не чак толкова лошо начало за отбора на Кайра, помисли си Паркър, докато събираше нещата си в куфарчето. Утре обаче ще ни заколят.
11
Рано на другата сутрин Нора и Бени седяха на метални столове в тесния застлан с плочки коридор в манхатънската прокуратура, чакайки за среща с Пол де Пиетро, завеждащия отдел „Убийства“. Делото на Кайра Бърк се водеше от един от старшите му прокурори, Анди Куон.
След петнайсетина минути бяха въведени в малка съвещателна зала. Де Пиетро им представи Джак Акърман, около шейсетгодишен мъж, като обясни, че той е дългогодишен следовател при тях. Нора се ръкува и с двамата. Дугън се здрависа с Де Пиетро, а когато подаде ръка на Акърман, той рязко седна и се заигра с химикалката си. Но понеже Дугън не беше от онези, които прощават такова незачитане, попита:
— Какво те прихваща, Джак?
— Знаеш, че не си падам по фалшивите дипломатични лиготии, Бени — отвърна Акърман. — Затова давайте по същество.
Дугън седна тежко на стола, клатейки глава.
Нора им изложи каквото имаше за споделяне. За Носа, бележката му до Бени, „мострата“ от информация за убийството на Бърк като поръчано от член на фамилията Гамбино, смъртта на Носа, канарчето в устата му, приключването на делото. Когато свърши, Де Пиетро вдигна глава със странна усмивка и задържа погледа ѝ.
— Това ли било? Този ли е неотложният въпрос, заради който поискахте среща с нас тази сутрин? Някакъв боклук от подземния свят на име Доминик д’Амико бил дошъл да ви хленчи да свалите примката от врата му, твърдейки, че друг е извършил убийството? И какво очаквате от нас? Да прекратим делото срещу жената, убила бившия ни губернатор? Вие сигурно се майтапите с мен. Ние имаме желязно изпипано дело. От каква шибана планета падате и за какви идиоти ни смятате?
Нора усети, че ѝ прилошава. Бени се изстреля от стола си с почервеняло лице и изрева с класически бруклински акцент:
— Копеле самонадеяно! — Акърман понечи да се намеси, но Бени протегна огромната си разперена длан към него и той замръзна на мястото си. — Ако ѝ кажеш още една дума с този тон, ще си преглъщаш зъбите. Не сме тук, за да ти казваме какво да правиш. Дойдохме, защото имаме информация, за която не сме молили, че някой друг е убил жертвата ви. И ние я преценяваме като достоверна. Помислихме, че това би могло да ви заинтригува. Явно не. Е, то си е за ваша сметка, твоя и на службата ти. Щом държите да си останете със заврени в задниците глави, добре. На нас не ни пука. Край на срещата.
С тези думи Дугън се изправи така рязко, че въздушното течение едва не отвя Нора от стола ѝ. След миг бяха вече при асансьора. Вратите се затвориха след тях и той заговори със спокоен извинителен тон:
— Съжалявам. Не обичам някой да напада така хората ми. Имам избухлив характер.
— Нима? — отвърна Нора с лек сарказъм. — Чак сега го усетих. — Изчака за момент и продължи със сериозен тон: — Виж, Бени, оценявам това, което правиш за мен, но, първо, не ми е необходимо и второ, ти просто провали срещата.
— Сякаш тия тъпанари щяха да предприемат нещо с нашата информация. Те си мислят, че се опитваме да се бъзикаме с тях. Двамата с Акърман имаме неприятни спомени един от друг.
— Не може да бъде! — засмя се Нора. — Не си личеше отстрани, не извадихте ножове да се колите. Какво, по дяволите, става тук, Бени?
— От двайсет години ми има зъб, на мен и на Южната съдебна област. Смята, че навремето сме му откраднали някакви дела. Което сигурно е вярно, но ние поне вършим работа, а той винаги е бил мухльо.