Нора въздъхна.
— Е, да идем да съобщим на Кармен колко добре се справихме.
— Ей — каза Бени, когато вратите на асансьора се отвориха, — тъй и тъй приключихме с тази клоака, защо не се отбием в съда, да седнем някъде отзад и да погледаме как върви делото? Навита ли си?
— Абсолютно — отвърна Нора.
Следващият свидетел по делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Кайра Бърк“ беше портиерът Ибан Рамирес, който изложи версията си как тя се отбила за кратко малко преди осем въпросната вечер, как бил донесен поръчаният телешки стек и как бил намерен трупът, описан в пълно съответствие с полицейските снимки.
Анди Куон го накара да преразкаже със свои думи записа от охранителната камера във фоайето, който в това време течеше на екрана — цветен, но без звук — и на който се виждаше блондинка с очила, шал и манто „Прада“ да влиза и излиза от сградата. Била госпожа Бърк извън всякакво съмнение и той я поздравил по име, макар че тя не му отговорила. Докато портиерът беше още на свидетелския стол, прокурор Куон прочете протокол за изземване на няколко броя вещи от дома на Кайра на Поумандър Уок с цел представянето им като доказателства пред съда. Паркър бе решил да ги приеме, за да избегне разпита на детектива, участвал в претърсването, който само щеше да изтъкне важността на доказателствата. Но сега Куон можеше да ги покаже на съдебните заседатели, докато вървеше записът от фоайето. Май направих грешка, помисли си Паркър. Може би трябваше да прекъсна ритъма му. Куон подаде на свидетеля шала и слънчевите очила, дръпна се крачка назад и вдигна мантото пред очите му, сякаш му предлагаше да го купи.
— Господин Рамирес, това ли са нещата, които носеше Кайра Бърк онази вечер?
Откъде, по дяволите, би могъл той да знае това? Но Паркър реши да не повдига възражение. По-добре беше да си го запази за кръстосания разпит.
— Да — отвърна портиерът.
— Нямам повече въпроси, господин съдия. Мога ли да предоставя доказателствата на вниманието на съдебните заседатели?
Защо тия адвокати не казват просто „да покажа “?
— Можете — отвърна съдия Занис, като направи знак на съдебния секретар да отнесе очилата, шала и мантото до ложата на заседателите.
В залата се възцари тишина, докато те си ги подаваха от ръка на ръка. Когато последният заседател ги върна на секретаря, съдията погледна към масата на защитата точно в момента, когато Нора и Бени се шмугнаха в препълнената зала и тихо заеха две места на последния ред.
— Господин Паркър?
— Благодаря ви, госпожо съдия.
Този път адвокатът си взе бележника и отиде до катедрата, която беше преместена в далечния край на ложата на съдебните заседатели, за да не им закрива свидетелското място.
Тонът на Паркър беше преднамерено мек и любезен. Той не се радваше, че е на шейсет и с посивяла коса, но контрастът между мъдростта на зрялата възраст и младежката енергия на неговия опонент си имаше и своите плюсове. Паркър нямаше намерение да напада портиера. Рамирес беше свестен човек, изкарваше си с труд хляба. Просто беше поредната жертва на сляпата жажда на властта за присъда на всяка цена.
— Господин Рамирес, вие не можете да заявите със сигурност, че тези вещи — шалът, очилата, мантото — са същите, които сте видели във фоайето онази вечер, нали?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Имам предвид, че най-много можете да твърдите, че те ви приличат на онези, които сте видели, а не че са същите.
— О, да — отвърна той. — Изглеждат ми еднакво.
— И приличат на дрехите, които Кайра Бърк е носела често, нали?
— Да, точно така. Тя е жена със стил.
— И ако някоя друга е искала да прилича на Кайра Бърк, тя е щяла да носи нещо подобно, нали?
Куон вече беше на крака.
— Възразявам, госпожо съдия. Това са спекулации.
Съдия Занис се поколеба само за миг.
— Не, възражението се отхвърля. Това е кръстосан разпит. — Портиерът гледаше неразбиращо и тя добави: — Можете да отговорите, господин Рамирес.
— А, благодаря. Да, предполагам. Ако трябва да приличаш на нея, трябва да изглеждаш като нея.
Това бе посрещнато с кикот от публиката и Паркър не сдържа усмивката си.
— Точно така, много сте прав, господин Рамирес. Може да е била някоя, която се е опитвала да ви заблуди, че е Кайра Бърк, нали?
— Не знам. На мен ми приличаше на госпожа Бърк.
— Точно така — повтори Паркър. — Определено е приличала на госпожа Бърк.