Съдия Занис се намеси:
— Господин Паркър, ще ви помоля да не повтаряте показанията на свидетеля. Задавайте си въпросите, ако обичате.
— Разбира се, госпожо съдия. — Беше време Паркър да направи своя ход. — Но не се е държала като госпожа Бърк, нали?
— Не знам какво имате предвид.
— Ами в сградата ви живеят голям брой заможни хора, нали?
— Да. В сравнение с мен всички са богати.
Залата избухна в смях. Паркър отново се усмихна. Рамирес беше симпатичен и забавен, което го правеше идеален за целта. Но преди да зададе следващия въпрос, Паркър изтри усмивката от лицето си.
— И мнозина от тях са невъзпитани богати сноби, прав ли съм?
Портиерът се спече. Това можеше да се окаже опасно за него, защото обитателите на сградата следяха отблизо случая и не бяха особено щастливи. Наложи се да си вземе един ден отпуск заради призовката.
— Ами хората са сложни, всичките.
— Господин Рамирес, не се опитвам да ви навлека неприятности, но нека ви поставя въпроса така: в сградата има много хора, които не са дружелюбни към такива като вас, които трудно свързват двата края. Така ли е? Независимо от причината.
Рамирес вече имаше вид на човек, страдащ от физическа болка.
— Да, предполагам, че е така, но аз не искам да ги съдя. Понякога парите са някакъв особен вид бреме за някои хора.
— Е, добре, тези хора не са тема на разговора ни, затова не искам да губим повече време с тях. — Той се обърна и посочи с пръст Кайра. — Но темата е тя, затова позволете да ви попитам: Кайра Бърк беше ли невъзпитана богата снобка?
— Не! — отвърна бързо и е облекчение портиерът.
Вече не говореха по принцип за многото му противни работодатели, а човекът умираше от желание да каже нещо хубаво за някого от тях. Това беше потвърждението, от което се нуждаеше Паркър, и той повиши глас:
— Всъщност Кайра Бърк винаги се е държала приятелски с вас, нали?
— Да, като цяло.
— Отнасяла се е с вас като с човешко същество, нали?
— Мисля, че да.
— Знаела е как се казвате и се е обръщала към вас на малко име и с усмивка, нали?
— Да, повечето пъти.
Паркър смени тона и стана сериозен като смъртта.
— А жената с шала и очилата във фоайето онази вечер беше ли любезна с вас?
— Не особено.
— Усмихна ли ви се, обърна ли се към вас на малко име, отнесе ли се с вас като с човек?
— Ами тя просто влезе и излезе, но махна с ръка.
Паркър беше готов за този отговор, дистанционното от видеото беше вече в ръката му.
— Господин Рамирес, бих ви помолил да видите още веднъж записа от фоайето, ако обичате.
Той пусна на мониторите частта от записа, заснета на влизане.
— Поздрави ли ви тази жена, погледна ли ви изобщо?
— Не, но виждате, че бях зает с тези кучета.
После Паркър пусна клипа, на който тя си тръгваше.
— Махна ли ви с ръка?
— Ами вдигна ръка, след като ѝ казах: „Приятна вечер, госпожо Бърк“.
Паркър пусна отново клипа.
— Значи тук ѝ казвате „приятна вечер“ и тя ви показва опакото на ръката си в ръкавица. Това минава ли за „помахване“ там, откъдето идвате, господин Рамирес?
— Смятам, че не.
— Кайра Бърк не е такъв човек и вие го знаете, нали, господин Рамирес?
— Беше мила жена.
— А жената на записа „мила“ ли е?
— Не особено.
— Това не е била Кайра Бърк, нали?
Рамирес още не беше готов да стигне дотам и каза само:
— Определено приличаше на нея.
Но нямаше значение, Паркър, бе постигнал своето.
— Да, определено е приличала на нея, нали така? Нямам повече въпроси, госпожо съдия.
На последната пейка в залата Нора смушка Бени и прошепна:
— Адвокатът ѝ е доста добър.
— Един от най-добрите — отвърна Бени. — Беше дълго време при нас. На длъжността на Кармен.
— Значи това е Матю Паркър? Не го познавам лично, но съм чувала страхотни неща за него.
Бени само кимна. Делото следваше своя ход.
— Господин Куон, някакви допълнителни въпроси към свидетеля ви?
— Да, госпожо съдия, съвсем кратки.
Анди Куон изглеждаше някак неспокоен. Викаш, да мажем тънко, за да залепне, а, тъпако?
— Хората имат настроения, нали, господин Рамирес?
— Не съм сигурен, че ви разбирам.
— Ами вие не можете да кажете в какво настроение е била Кайра Бърк онази вечер, нали?
— Точно така.
— Може да не е била на себе си, възможно ли е това?
— Разбира се.
— Може би, ако току-що е убила някого, не е била особено дружелюбно настроена?
Паркър вече беше прав, но Куон го изпревари: