— Оттеглям последния си въпрос, госпожо съдия. Нямам повече въпроси.
Ах, ти, малко тарикатче. Не очаквах това от теб, но както и да е.
Съдия Занис обяви по-ранна обедна почивка, преди да призоват следващия свидетел. Нора се изправи и понечи да си тръгне, но Бени вдигна ръка, давайки ѝ знак да не бърза.
Докато чакаха, Кайра Бърк стана от масата на защитата и се обърна с лице към залата, улисана в разговор с адвоката си. Нора усети, че я обзема странно чувство. Беше виждала нейни снимки на първа страница в таблоидите, но никога не я бе срещала на живо. Нещо в движенията ѝ, в повдигането на раменете или изопването на шията ѝ се стори познато. Изпита странно усещане, но бързо го прогони, когато Бени я докосна по бедрото с кокалчетата на пръстите си.
Тя стана заедно с него и зачака да излязат по централната пътека. Огромното туловище на Бени ѝ прегради за миг пътя и награби Матю Паркър в мечешката си прегръдка. Кайра продължи да крачи към изхода и когато се изравни с Нора, погледна вляво и очите им се срещнаха. По нищо не личеше да я е разпознала. Може пък да греша, помисли си Нора.
Няколко секунди Бени и Паркър останаха вкопчени един в друг, като си шепнеха оживено. Когато се разделиха, Паркър бързо тръгна след клиентката си, а Бени се обърна към Нора:
— Готова ли си? Извинявай, че те забавих.
— Я чакай! — каза тя. — Вие да не сте гаджета с Матю Паркър? Никога преди не съм те виждала да прегръщаш някого.
Бени се засмя.
— С него се знаем отдавна. Преживели сме какво ли не заедно.
Докато крачеха един до друг, Нора попита:
— Това значи ли, че един ден може и мен да ме прегърнеш?
Бени отново се засмя.
— Може би, може би. Но не искам после да ме обвиниш в сексуален тормоз — каза той и вдигна ръце, свити в юмруци. — Винаги стискам така ръцете си, когато прегръщам момичета. Жени, де. — Изчерви се леко, явно не му се говореше за това. — Но сега и с теб преживяваме нещо, нали?
— Несъмнено — съгласи се Нора.
Излязоха от асансьора, минаха през фоайето, слязоха по петте стъпала до Сентър Стрийт и свиха вляво, към Сейнт Андрюс Плаза. Когато минаваха покрай съдебната палата „Търгуд Маршал“, Нора наруши мълчанието:
— Знаеш ли, сега, след като нашият обвиняем е мъртъв, нищо не ми пречи да си ида у дома, да сготвя обяд, да взема Софи от училище… а пътьом ще се обадя на Кармен да ѝ разправя за нашия невероятно успешен дипломатически ход.
— Идеално — каза Бени. — Софи е точно това, което ти трябва. Аз нямам свой живот, както знаеш, така че известно време ще въртя телефони, да видя какво мога да изровя за Носа и убийството на Бърк. Но моля те, утре ела на работа. Без теб съм за никъде.
— О, тук съм — отвърна Нора. — Няма спасение от мен. — Тя спря и се взря изпитателно в лицето му. — Добре ли си, господин Брутал? Отдавна не съм те питала.
Той кимна, поглеждайки с бащинска усмивка към нея, както бяха спрели на края на площада.
— Да, добре съм. Благодаря ти, че питаш. Държа демоните си надалече. Ще ти се обадя, ако усетя, че пак затъвам.
Тя знаеше какво има предвид. Преди шест месеца, докато подготвяха делото „Д’Амико“ за внасяне в съда, Бени наистина беше затънал. Сам и пиян, бе излязъл от бруклинския си апартамент в два часа една нощ, за да броди из улиците, готов да се сбие с всеки, който му се изпречи, мислено молейки се някой да му налети. За негов късмет, както и за късмет на евентуалния му нападател, двама патрулни полицаи го бяха забелязали да се клатушка по тротоара и го бяха спрели. Заваляйки думите, той им бе показал служебната си карта, зад която била втъкната визитката на Нора, и ѝ бяха позвънили, вместо да го арестуват за пиянство на публично място. Изгревът на слънцето ги завари седнали в дневната на жилището му; наведен над ниската масичка, Бени държеше главата си в огромните си лапи. Бил го правил и преди, обясни той, всеки път, когато се опитвал да удави мрака в прекалено много уиски — бродел из нощните улици и търсел да се сбие с някого, може би да убие някого, заслужаващ да умре. Тогава той отхвърли съвета ѝ да говори с психолог, но обеща да ѝ се обади, ако отново усети, че затъва.
Сега Нора му се усмихна в отговор.
— Добре — каза тя. — Знам, че винаги спазваш обещанията си.
— Винаги — отвърна той. — А сега върви да си вземеш детето.
Бени се извърна и излезе от площада, надявайки се и този път да удържи на обещанието си, докато Нора продължи да крачи по Сентър Стрийт срещу вятъра.
12
След обедната почивка обвинението беше подготвило цяло шествие от колеги на Кайра Бърк от Колумбийския университет. Повечето от тях даваха показанията си с явно нежелание. Повечето. Двама обаче бяха млади суперзвезди на тази елитна правна академия, които не съумяваха напълно да прикрият злорадството си. Разбира се, те винаги се бяха отнасяли приятелски с Кайра, но дълбоко в себе си я смятаха за амбициозна студена личност и я подозираха, че страда от дълбоко вкоренената самоненавист на господстващата бяла раса. Освен това тя винаги им бе изглеждала отегчена по време на обедите с колеги.