Като негова вярна съпруга, Кайра наследяваше неговите 25 000 000 долара при реализирането на една от две възможни хипотези: или съдът да заличи името на Мериън и да остави всичко на „моята съпруга“ към момента на смъртта му, т.е. на Кайра, или да обяви самото завещание за нищожно и непораждащо правни последици, при което по законите на щата Ню Йорк цялото имущество на починалия без завещание съпруг ставаше собственост на надживялата го съпруга. Така или иначе, при всяка от двете хипотези, ако Тони Бърк умреше, преди да се е развел с Кайра, тя трябваше да получи 25 милиона.
Което е по-добре от половин милион съгласно предбрачното споразумение. Това ли се опитваш да ми кажеш? Последната новина подложи на сериозно изпитание отегченото изражение на Паркър, чийто мозък работеше на пълни обороти, за да реши дали да подложи свидетеля на кръстосан разпит. Кайра твърдеше, че нямала никаква представа какво гласи завещанието на Тони. Но ако намекнеше това на свидетеля — „Нямате причина да смятате, че госпожа Бърк е била запозната със завещанието“, — онзи би могъл да си съчини нещо и да му го хвърли в лицето: „Всъщност моят клиент ми сподели, че двамата са обсъждали завещанието“. И какво щеше да направи той тогава?
Не, по-добре остави това. Оспори го по-късно. Тежестта на доказване пада върху обвинението, а те до момента не са доказали по никакъв начин, че тя е била в течение на завещанието. А когато седне на свидетелския стол, тя ще каже, че не е знаела, така че всичко ще е наред. В най-лошия случай ще имат силно доказателство за наличие на мотив. Е, и? Човек не може да убие всички, които би желал да убие, иначе в тази съдебна палата щяха да се вият опашки.
— Господин Паркър, тук ли сте? — прекъсна унеса му съдия Занис.
— О, да, госпожо съдия. Съжалявам.
— Питах ви дали имате въпроси към свидетеля.
Паркър понечи да каже „не“, но се спря, сякаш ударен от гръм. Палците му изпънаха тирантите. Защо пък не, мамка му!
— Ъъъ, само няколко, госпожо съдия.
Вече застанал на катедрата, той си даде вид, сякаш живо го вълнува някакъв нововъзникнал правен проблем.
— Господин Апъл? — започна той. — Апъл беше името ви, нали?
— Да — отвърна свидетелят.
— Господин Апъл, а няма ли и трети възможен от правна гледна точка резултат по отношение на завещанието на Тони Бърк?
— Не разбирам какво имате предвид.
— Ами, както сам казахте, възможно е съдът да разтълкува така завещанието, че да даде парите на Бърк на съпругата му, като заличи името на Мериън. Защото Кайра е била негова законна съпруга към момента на смъртта му, нали?
— Точно така.
— Или пък съдът може да реши, че всичко е до такава степен оплескано, че да отмени изобщо завещанието и да обяви имуществото на Бърк за попадащо под законите на щата Ню Йорк, по силата на които Кайра да го наследи така или иначе, нали?
— Е, не мога да си представя съдът да използва термини като „оплескано“, но разбирам какво искате да кажете. Да, това е другата възможност.
— Но има и още една, нали?
— Не, според мен няма.
— Ключовите думи са „моята съпруга, Мериън Бърк“, нали?
— Да.
— Но вместо да заличи името на Мериън, съдът би могъл да заличи думите „моята съпруга“, ако заключи, че намерението на Бърк — който така и не е променил завещанието си, макар да е бил вече разведен с Мериън — е било тя да наследи цялото му имущество, независимо дали са женени или не. Дали съм на прав път, как мислите?
Свидетелят изглеждаше видимо сащисан от чутото.
— Това ми се струва крайно невероятно.
— Но е възможно, нали, господин Апъл?
— Може би. Законът предоставя много възможности.
Паркър помисли малко и после реши да отиде докрай.
Е, какво пък.
— И така, първата госпожа Бърк би могла да има причина да желае смъртта на Тони, не съм ли прав? Преди да е имал възможност да промени завещанието си.
Шумът в залата почти заглуши възражението на Анди Куон, но съдия Занис го чу.
— Излагайте факти, а не теории, господин Паркър. Заседателите да игнорират въпроса ви. Нещо друго?
— Не, госпожо съдия — каза той, като се обърна да отиде на мястото си. Е, струваше си да опитам.
13
Бени Дугън влетя почти тичешком в кабинета си, стиснал в ръка завития в хартия сандвич с пиле и пармезан, и завари специален агент Джесика Уотсън пред един от стелажите му с класьори. Чувстваше се гладен и мотивиран след пречистващата битка в манхатънската прокуратура.