— Започни от тук, от края на дните на Джоуи Красавеца като гост на тази земя. Погребенията винаги са били най-продуктивните събития за мен, всякакви типове изпълзяват от дупките си и се правят на опечалени, колкото да се убедят, че човекът наистина е умрял. При това не е нужно да получат покана, нито да носят подарък за разлика от сватбите, така че там посещаемостта е много висока. А по причини, които така и не мога да си обясня, тези хора си мислят, че събитието е от частен характер. Егати идиотите.
Бени седна зад бюрото си и разопакова сандвича. Видя как Джесика се покачи на стол, за да свали класьора, обозначен като „Погребението на Куфаро“. Усмихна се. Харесвам младото, дето не моли за помощ.
Тя заразглежда класьора страница по страница, а Бени седеше и я наблюдаваше, докато дъвчеше и говореше по телефона — преслушваше собствените си източници както в полицейските среди, така и в подземния свят.
Прекараха близо два часа, унесени в работа. Внезапно Джесика се изправи.
— О, боже!
— Какво? Какво? — попита Бени.
— Каза ми да внимавам за „странно усещане“, помниш ли? Току-що изпитах такова! Виж тази от събирането след погребението на Джоуи.
Тя изтича до бюрото му и стовари на него разтворения класьор, сочейки с пръст една от снимките.
— Това е Конър на погребението на Джоуи Куфаро. — Тя се извърна към снимките, залепени на бялата дъска. — Тук е по-млад, но все пак е било преди девет години. И е прегърнал през кръста някаква жена, която прилича на Кайра.
14
Щом видя майка си да я чака пред училището, Софи изкрещя:
— Мамо! Мамо!
Затича се, раничката ѝ подскачаше и я удряше по гърба, а в ръката си стискаше някаква фигурка от разноцветни хартии, залепени с тиксо.
Нора я сграбчи и я вдигна, като внимаваше да не смачка творбата ѝ от часа по изобразително изкуство и едновременно с това се молеше Софи да не я кара да отгатне какво е измайсторила.
— Харесва ли ти моята пуйка? — попита тя, като размаха във въздуха безформената хартиена топка.
— О, господи! Това е най-хубавата пуйка, която съм виждала. Чакай да я покажем на баба ти. Тя ще иска да я залепи на хладилника по случай Деня на благодарността!
Нора я притисна до себе си и я държа дълго така, затворила очи и прогонила от съзнанието си всякакви мисли за гангстери, убийства и оневиняващи доказателства. Най-после Софи започна да се извива, за да се изтръгне от прегръдката ѝ. Нора я хвана за ръката.
— Сладолед, буболече?
— Уха! Може ли да занесем и на баба? Знам кой обича.
— Иска ли питане — каза Нора и я поведе към Уошингтън Стрийт, главната улица на Хоубоукън. Внимаваше да не стъпва върху фугите на тротоарните плочи, както я беше учила дъщеря ѝ.
— Защо се прибираш? — попита Софи, докато старателно избягваше фугите. — Защото приключи с онова голямо дело ли?
— Да, както ти казах, голямото ми дело беше прекратено и сега ще мога да прекарвам повече време с теб.
— Ура!
След като си поръчаха сладолед и намериха свободна маса вътре, Нора попита:
— Днес ми изглеждаш някак сериозна, Соф. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? В училище всичко наред ли е?
— Да, в училище е супер, но знам нещо, което е тайна.
По гърба на Нора премина ледена тръпка, но майчинското изражение не напусна лицето ѝ.
— Какво е то, буболече?
— Мисля, че татко ще се жени за Вики.
— О, това е важна тайна, Соф. Откъде я знаеш?
— Ами тя носи пръстен с диамант на безимения си пръст, но го маха, когато баба е наблизо, а миналата неделя ме попита знам ли какво е шаферка и дали няма да ми е забавно един ден и аз да бъда такава. — Софи помълча, после добави с видима гордост: — Тъй че, мамо, то си е съвсем ясно.
Наистина ли, Вики? Въртиш се около дъщеря ми, намекваш ѝ за сватбата си? За каква се мислиш, по дяволите?
— Ами предполагам, че в такъв случай Вики ще стане част от семейството ни — каза Нора. — Ти харесваш ли я?
— Разбира се, но какво ще стане, ако роди бебета? Ако татко отиде някъде да живее с нея и повече не се грижи за мен? Така ми каза Джулия в обедното междучасие.
— О, Соф, твоят татко винаги ще те обича. А може би е малко рано да се плашиш от бебета, не мислиш ли?
Софи кимна, наведе се над сладоледа си и прошепна:
— Имам още една тайна.
— Каква?
— Винаги съм се надявала татко да се ожени за теб един ден, не за Вики.