— Страхотно. А по пътя ще се отбием при Лайза, ако нямаш нищо против. Съжалявам, ако си приготвила закуска.
— Няма проблем. Сега Софи е на фаза гофрети, ще издържат до утре.
Нора отново прегърна майка си.
— Ти си върхът! — Отдели се от нея, наведе се през парапета на стълбището и се провикна: — Буболече, мама е тук. Да потегляме!
Чу се топуркане на крачета, преди Софи да се появи на площадката — беше умалено копие на Нора.
— Мамо! — изкрещя тя и препусна надолу, придържайки се с една ръка за парапета; раницата във формата на усмихната пеперудка беше вече на гърба ѝ.
Когато стигна до предпоследното стъпало, тя се изстреля в обятията на майка си.
— Баба ти казва, че няма нищо против да се отбием при Лайза за закуска — каза Нора. — Навита ли си?
— Да!
— Добре, хайде тогава. Гушни баба и да тръгваме.
Още откакто самата Нора беше малка, италианската закусвалня на Лайза заемаше ъгъла на Девета улица и Парк Авеню, точно срещу училището ѝ. Тя надникна през вратата на малкото магазинче и извика любимата си поръчка:
— Здрасти, Фреди! Два портокалови сока и два сандвича от пълнозърнеста багета с пържено яйце и бекон.
Намериха си свободна маса на тротоара под червено-черен чадър. Докато чакаха, Нора направи същото, което майка ѝ бе правила с нея. Спонтанно накара Софи да изрепетира цялата си презентация за „Разкажи и покажи“.
— Как ще започнеш? — попита тя.
— Първо ще им покажа онази суперска значка, която ми подари.
— Аз няма да бъда там, затова би ли ми я показала така, както ще я покажеш на децата?
— Разбира се, мамо. — Софи превключи на висок глас, сякаш говореше пред класа: — Моята майка е федерален прокурор в Ню Йорк, което означава, че работи заедно с ФБР, за да вкарва лошите в затвора. Тя ми подари тази значка на ФБР. Искам един ден да бъда като мама. И тогава ще вдигам високо значката.
Нора се изненада от вълната на емоции — обич, вина, безпокойство, — която я заля внезапно. Пое си дъх.
— Ех, как ми се иска да можеше да съм там и аз! Ще бъде страхотно. А и от теб един ден ще излезе голям прокурор… или каквато решиш да станеш. Залягай над учебниците и винаги бъди добра с всички. — Тя протегна ръка през масата с изпънато кутре. — И никакви тайни между нас, нали? Честна кутрешка?
— Честна кутрешка — отвърна Софи и закачи малкото си пръстче за нейното, после отдръпна ръка, защото в този момент Фреди донесе сандвичите им.
Нора седеше и я наблюдаваше как дъвче с апетит закуската си.
— Защо се усмихваш, мамо? — попита Софи с пълна уста.
— Защото ме правиш толкова щастлива. Сега не говори, а яж, буболече.
Час по-късно, докато минаваше по застланата с тухли пешеходна зона пред църквата „Сейнт Андрюс“ в Манхатън, Нора спря да си купи кафе от един павилион. В далечния край на червените тухли, зад огромната статуя „Пет в едно“, замислена да символизира петте района на града, а всъщност наподобяваща пет гигантски червени чипа за покер — се виждаше Нюйоркското полицейско управление, заради което наричаха този площад Полис Плаза. Още с откриването си през 1973 г. четиринайсететажната сграда от червеникав камък в стил брутализъм си беше присвоила адреса Полис Плаза 1, или Пи Пи 1 за посветените.
Когато федералното правителство откри в съседство новата сграда на прокуратурата на Южната съдебна област, затисната между католическата църква и Пи Пи 1 — за федералните беше непоносима самата мисъл, че са навлезли в територията на нюйоркската полиция, а към нея се бе добавило и унижението да наричат сградата им Пи Пи 2, — те си измислиха свой адрес, който оттогава хвърляше в недоумение куриерските служби. Сейнт Андрюс Плаза 1 не фигурираше на ничия карта, но си беше напълно реален десететажен обвинителен пръст към системата на държавните поръчки от седемдесетте. Дразнещата погледа сивкава фасада от готови бетонни елементи беше пресечена с хоризонтални ивици от огромни прозорци на всеки етаж, позволяващи на лошите отвън да виждат какво се върши вътре, поне докато уплътненията им не започнаха да пропускат влага — сега двойният стъклопакет беше постоянно запотен.
Нора смяташе за голямо говедо шефа си Фредерик Симпсън — сегашния главен областен прокурор, назначен лично от президента, — затова страшно харесваше една историйка за това как Симпсън не се вслушал в съвета на офис мениджъра да не поставя нищо в близост до витрината, заемаща цяла стена от импозантния му кабинет на осмия етаж. „Да, този кожух на климатична инсталация, минаващ на половин метър над синия мокет, е привлекателно място за подреждане на снимки, господин Симпсън, но това би било грешка, защото стъклената стена зад него има проблеми с уплътнението още от седемдесет и четвърта.“ Обаче Симпсън си ги подредил там. Първите две седмици от мандата му не валяло кой знае колко, но после паднал проливен дъжд и всичките му снимки с разни знаменитости подгизнали. Крещял на когото види и наричал хората си идиоти. Супер, пада ти се.