— Ето! Пълното ѝ собствено име е Елизабет Кайра. — Тя прекара пръст по снимката, като клатеше невярващо глава. — Това е Лизи от Йейл. Светът е малък. И шантав.
18
— Добро утро, дами и господа съдебни заседатели. Господин Паркър, готов ли сте да продължите? — попита съдия Занис.
— Да, госпожо съдия. Защитата призовава Мериън Бърк.
Всички глави се извърнаха към вратата, за да проследят елегантно облечената жена по пътя ѝ към свидетелското място. Тя сякаш се плъзгаше по въздуха, възкачена на черните си лачени обувки „Кристиан Лубутен“. Носеше черен вълнен костюм на „Шанел“ с три четвърти ръкави. Прическата ѝ напомняше тази на Кайра — същата руса коса на кичури. Вървеше с изправени рамене като нея. Всъщност във всяко отношение изглеждаше и се движеше като някаква състарена с трийсет години двойница на Кайра — разлика във възрастта, която Мериън Бърк се опитваше да прикрие чрез щедри инвестиции в козметични продукти и процедури.
— Благодаря ви, госпожо, че се отзовахте на поканата ни да дойдете тук днес — започна Паркър. — Бихте ли разказали на съдебните заседатели за себе си?
Тя го изгледа хладно.
— Оценявам, че ми благодарите, но вие ми изпратихте призовка. — Изисканият ѝ акцент намекваше за аристократичен произход; звучеше като Грейс Кели в черно-бял филм.
Тя се обърна към заседателите и се усмихна.
— Що се отнася до мен, израснала съм в Горен Източен Манхатън в онова, което навремето се наричаше, добро общество“, учих в пансион, после в колежа „Сара Лорънс“ в Бронксвил, където моите родители държаха да придобия завършеност.
Тя пак се извърна към Паркър, който не желаеше да я попита какво има предвид, но така или иначе беше принуден да го направи:
— Завършеност?
— Да — отвърна тя. — Старомоден израз, означаващ онази степен на светски умения, която прави младата жена по-привлекателна като съпруга и по-представителна в обществото.
— И получи ли ви се? — попита Паркър, който започваше да се забавлява.
— Трудно ми е да кажа, но предполагам, че не, защото те бяха ужасени от избора ми на поприще след завършване на колежа.
Тя явно имаше намерение да го накара да се потруди.
— А именно?
— Станах модел на висша мода и като такава се запознах и омъжих за Тони Бърк.
— И на каква възраст бяхте тогава?
— На двайсет и няколко, тоест кариерата ми на модел се оказа кратка, за което впоследствие съжалих.
— Колко време бяхте омъжена за Тони Бърк?
— Откровено казано, твърде дълго. Малко над трийсет и пет години.
— Деца?
— Да, едно, и това беше единственото хубаво нещо, което ми остана от брака. Нашият син Едуард се роди около година след сватбата.
— Защо се омъжихте за Тони Бърк?
— Беше красив, чаровен, интелигентен. За глупачката, която бях тогава, той изглеждаше идеалната партия. Разбира се, нямаше пукната пара, но с оглед на произхода ми това не беше проблем.
— Какво искате да кажете? — попита Паркър.
Мериън го изгледа така, сякаш беше идиот.
— Родителите ми имаха много пари и не беше нужно и Тони да има.
— Кога и защо се разведохте с него?
— Изчаках Едуард да си стъпи на краката, да създаде свое семейство. Що се отнася до „защо“, не бих желала да говоря лошо за покойник. Нека просто кажем, че господин Бърк не беше верен и благонадежден съпруг, и то през цялото време на брака ни.
— Тогава защо останахте толкова дълго заедно?
— О, заради Едуард, разбира се. Беше невероятно дете и израсна като забележителен мъж, което се надявам да бъде оценено от цялата нация. Мисля, че останахме заедно, за да помогнем на Тони да стане губернатор. Евентуален развод би създал „лошо впечатление“, както обичаше да казва той. След като спечели изборите, в Олбани попадна сред още повече жени, представяте ли си, и това реши нещата за мен. Върнах се тук, оставих адвокатите ми да договорят щедро споразумение за развод и бях свободна.
— Бихте ли описали най-общо финансовото споразумение?
— Ами Тони беше дошъл от нищото и стана политик, което ще рече, че никога не е вършил истинска работа. Но не исках да се притеснява за пари след развода ни — това би поставило Едуард в неудобно положение, — а пък аз бях добре материално, затова му дадох апартамента на Сентрал Парк Уест и значително количество други активи.
Паркър си напомни да не намеква с нищо, че може тя да го е убила, за да получи парите от завещанието му.
Понеже не последва нов въпрос, Мериън продължи:
— Разбира се, той пак намери начин да ни посрами. — Тя се поспря, колкото да огледа съдебната зала, и добави с въздишка: — И продължава да ни срами и от гроба, което си е забележително постижение.