Кабинетът на Нора, който не беше нито импозантен, нито дори застлан с мокет, ако не се брояха няколко разминаващи се по цвят и големина сивкави правоъгълника, залепени за пода, се намираше четири етажа под този на главния прокурор, но прозорците ѝ не гледаха към Сейнт Андрюс Плаза. От отреденото ѝ място на четвъртия етаж в Отдела за тежка и организирана престъпност — или ОТОП — тя имаше изглед към федералния затвор, известен като Градски изправителен център. Той беше строен едновременно със сградата на федералната прокуратура; двете бяха свързани помежду си с покрит мост и малка електроцентрала, което ги караше да изглеждат като два паметника близнаци на лошата архитектура.
Като повечето федерални прокурори в Южната съдебна област на щата Ню Йорк — обхващаща не само Манхатън, но и Бронкс, и шест административни окръга северно и западно от града — Нора страшно се гордееше с неугледното място, в което работеше. Очукани метални шкафове на възрастта на сградата задръстваха всички помещения; върху тях бяха натрупани на купчини секретни документи, кабинетите бяха натъпкани с еднотипни казионни бюра и протрити канцеларски столове; тук-там се срещаше и по някое яростно оспорвано канапе, тапицирано с изкуствена кожа. Служителите без юридическо образование обикновено седяха в коридорите и работните им места бяха отделени с паянтови сиви преградки, уж осигуряващи „лично пространство“, но те вършеха работа само за най-ниските. Сградата отдавна бе отесняла за нарасналия персонал, затова прокурорите, които представляваха държавата в гражданските дела — така наречените прокурори с ненаказателен профил, — трябваше да се изнесат в друга сграда през няколко преки.
Сейнт Андрюс Плаза 1 наистина беше ужасно място и шокираше посетителите, особено ако идваха от други федерални прокуратури — това ли е славната Южна съдебна област на Ню Йорк? — докато работилите някога в тази сграда се просълзяваха, когато разказваха спомени за нейната отвратителност, както хирурзите от военнополевите болници забавляват колегите си, нямали късмета да служат в такива.
Нора изтича по стъпалата пред входа, помаха на охраната, докато минаваше покрай двата скенера за посетители, влезе във фоайето и се запъти към асансьорите. На четвъртия етаж отвори блиндираната врата с магнитната си карта и тръгна по коридора към кабинета си. Плътен баритон я спря пред вратата:
— Госпожо Печена, да поговорим за французина.
Беше Бени Дугън, легендарен следовател по дела, свързани с мафията, чийто кабинет беше в съседство с нейния. Подстриганата му по войнишки коса още беше руса въпреки средната му възраст; беше над метър и деветдесет, 110 килограма чиста бруклинска маса и му се събираха общо трийсет години стаж, след като бе започнал като най-младия следовател в историята на Нюйоркското полицейско управление. Федералната прокуратура го бе наела преди години като свой следовател, защото той знаеше за мафията повече от когото и да било във ФБР, макар Бюрото формално да беше водещата агенция при наказателните производства срещу организираната престъпност. Бени използваше невероятни начини, за да установи връзка с криминалните типове, като успяваше едновременно да ги сплаши и да им засвидетелства уважение. Макар да ги деляха двайсет години, Бени и Нора се бяха сближили и обичаха да си приказват свойски, което може би имаше нещо общо със семейната история на Дугън. Обичната му съпруга бе починала, а двамата му синове се бяха отчуждили от него заради постоянните му отсъствия по работа, докато бяха още деца.
Бени обичаше да нарича Нора „госпожа Печена“, защото беше уверена и ловка в съдебната зала. Тя пък му викаше „господин Брутал“ — намек за пълната му липса на дипломатичност, като често добавяше с престорено извинителен тон: „Бъзикам те, не искам да кажа нищо лошо“. Бени я поглеждаше изкосо и казваше: „Не съм такъв добряк, какъвто ти изглеждам“. На което Нора имаше готов отговор: „Да съм казала някога, че си добряк?“.
Тя се обърна и хвърли поглед към големия му кабинет, който той делеше със специален агент Джесика Уотсън, командирована от Бюрото във федералната прокуратура като демонстрация на „подкрепа“ за наказателното производство срещу Доминик Д’Амико — Носа. Всъщност водещият офицер на специалния отряд агенти на ФБР, разследващ мафиотската фамилия Гамбино, не се интересуваше особено от процеса срещу Д’Амико. Според Нора най-вече защото ФБР нямаше заслуги за него; той се дължеше изцяло на Дугън с неговата невероятна способност да разработва свидетели.