Преди Джесика да успее да каже нещо, Бени я изпревари:
— Ама разбира се, и би било хубаво да им набиеш в главите, че нашето новобранче тук караше влака през цялото време.
— Хм, всъщност оценявам жеста ти, Бени — каза Джесика, — но един от инструкторите в Куонтико ни разправяше за „синдрома на високия мак“, дето най-напред му режели главата. Казваше, че идеята идвала от Австралия, но и в Бюрото имали същата практика. Свърши работата, но много не си вири главата, особено докато си млад.
Бени сви рамене и промърмори:
— Егати шибаната организация.
— Ясно — каза Кармен. — Никакви високи макове. Но все пак ще им дрънна един телефон. И така, какво следва оттук нататък?
Нора пое въпроса:
— Следващата ни голяма задача е да разпитаме Конър. Имаме да получаваме още данни от доставчиците на електронни услуги както за него, така и за Джина, но смятам, че разполагаме с достатъчно, за да се пробваме с него. Мислим да го направим в понеделник. Това ще ми даде време да си изкарам заповед за телефона му, както и да издам призовка, за да го изправим пред голямо жури, ако се опита да ни отпрати.
Кармен кимна и огледа уморения си екип.
— Звучи логично. И така, чуйте моята заповед. Идва Денят на благодарността, вървете си у дома. Прегърнете някого, похапнете си вкусни неща, пийте умерено, наспете се. Откъснете се за няколко дни от този случай и ще се почувствате по-добре.
— Аз май не работя за теб — отвърна Джесика. — Но ще изпълня заповедта ти така или иначе. Утре рано летя за Сан Франциско, за да се видя със семейството си. Връщам се в неделя.
— А вие двамата? — попита Кармен, като погледна Нора и Бени на канапето.
— Големият пир в Хоубоукън ме очаква — отвърна Нора. — Освен това е хубаво, че си седнала, за да чуеш новината: нашият господин Брутал ще прекара празника със семейството си.
Кармен направи престорено учудена физиономия.
— Вие двете сте ми много смешни — каза Бени. — Ще вечерям с моите две момчета и техните жени. Ще занеса уиски, вино и подарък за внучката. Колко време мина, аз съм си виновен, но чакам с нетърпение да се видим. Чарми би се радвала да си вляза в ролята на дядо, тъй че по-добре късно, отколкото никога.
Те знаеха кого има предвид. Чарми беше прякорът, който бе измислил на съпругата си Мойра. Бени беше единственият, на когото тя позволяваше да я нарича така, и той бе започнал да ползва името в осми клас в „Сейнт Игнейшъс“, откогато датираха и първите му опити да я склони да се оженят, „когато му дойде времето“. Накрая тя бе отстъпила и двамата бяха отгледали двама синове в Бруклин. Разбира се, Бени обичаше да казва: „Тя отгледа двамата ни синове, докато аз бях в екипа за наблюдение“. А когато я покоси инсултът, двете момчета постепенно се отчуждиха от него и заживяха свой живот, докато той лекуваше разбитото си сърце.
Стаята утихна, трите жени преценяваха какво да кажат, ограничавайки се до усмивки и окуражителни кимания.
Нора първа наруши мълчанието:
— Ами ти, Кармен?
— Тази година ще си прекараме празника тихо и кротко, само тримата. Благодарна съм, че не ми се налага да пътувам. И така, колеги, яжте, пийте и се веселете. Ще се видим в понеделник.
— Слушаме и изпълняваме — каза Нора и стана от канапето. — Надявам се тримата да си прекарате страхотно с пуйката. — После посочи към тавана и попита: — Все още ли не виждаш нужда да се отчиташ нагоре по веригата?
— Засега не — каза Кармен. — Близо сме, но да изчакаме, докато не видите бялото на очите на Конър.
— Ясно. Е, да се забавлявате на Деня на благодарността.
На Парк Авеню в Хоубоукън хартиената пуйка на Софи си беше все така залепена на хладилника, макар и доста провиснала. Нора тихо извади едно кисело мляко и една бира и седна на високото столче пред барплота. Чу чехлите на майка ѝ да се приближават с тихо пошляпване.
— Здравей, момичето ми, пореден дълъг ден в служба на правосъдието, а?
— Да, мамо, но поне целия дълъг уикенд ще съм си вкъщи.
— Чудесно! Софи ще бъде на седмото небе. — Тя помълча малко, после добави: — Нали знаеш, че Ник ще е у нас утре вечер и в петък?
— Разбира се, както всеки друг път — каза Нора. — Около Деня на благодарността и двамата прекарваме тук заедно поне два дни всяка година, независимо кой е наред.
— Да, естествено. Казвам го само защото този път и Вики ще е с него. — И когато Нора не отговори, Тереза добави: — Значи решено.
Нора се засмя.
— Мамо, убиваш ме! Не може ли да говорим утре за това? Обещавам да се чувствам като човек, докато пълним пуйката. Но сега съм скапана. Утре сутрин ще ми дойдат сили.