— Разбира се, разбира се — каза Тереза. — Утре всички ще се чувстваме другояче. И ти също, няма как иначе.
— Чудесно, мамо. Наспи се добре.
— И ти. Сладки сънища.
Софи беше още по пижама, покачена на високо столче в края на барплота със слушалки в ушите и гледаше за стотен път „Замръзналото кралство“ на айпада си. Не чуваше собственото си мляскане, докато хапваше гофрета с кленов сироп. Останалата част от барплота беше заета от прибори и материали за приготвяне на ябълков пай — купчина обелени зелени ябълки, очакващи да бъдат нарязани на осминки, стръкове ревен, които да бъдат накълцани, влажни точени кори върху хартия за печене, купа за приготвяне на сместа. Майката на Нора посегна към дистанционното с брашнена ръка и усили звука на телевизорчето до кафе машината. Кухнята се изпълни с празничната глъчка от парада на „Мейсис“.
— Мамо, тя и бездруго нищо не чува със слушалки в ушите — каза Нора.
— Знам, знам — отвърна майка ѝ, без да намали звука. — Кажи сега, как се чувстваш покрай тая история с Ник и Вики?
Нора поклати глава.
— Моля те, трябва ли изобщо да се чувствам някак, преди да съм изпила второто си кафе? Не мога ли поне да се пошегувам с имената им? Да им викам Ники и Вики, нещо такова?
Тереза поклати глава.
— Никакви шеги. Разбрахме се тази сутрин да поговорим. Така че говори.
Нора въздъхна.
— Най-важното е Софи да няма нищо против, а тя ми се вижда доволна. Харесва Вики и искрено се вълнува за сватбата, как ще бъде шаферка и тъй нататък. Но, честно казано, аз се чувствам странно. Вики изглежда симпатична, освен това нещата не опират до мен и него. Все ми е тая дали има жена до себе си, всъщност по-добре, че има. Не изпитвам ревност, поне не и в обичайния смисъл на думата. По-скоро завист, че той си има някого, а аз не. Но не се бой, мамо, няма да бъда вечно сама.
Тереза остави лъжицата, извърна се към Нора и сграбчи лицето ѝ между шепите си.
— Ей, ей! Първо, никога няма да си сама. Имаш мен и преди всичко — тя посочи Софи с глава — имаш това изумително човече…
— Знам, мамо — каза Нора, като хвана нежно ръцете на майка си, за да ги свали от лицето си, оставяйки бели следи по него. — Не е това. Просто се тревожа, че никога няма да си намеря партньор, както ти си си намерила, както Ник си намери. Някой, с когото да си лягам вечер, някой, който да ми почеше гърба, да ми каже, че съм луда, да ме разсмее. Знаеш какво имам предвид. Ти си го намерила.
Тереза се усмихна горчиво.
— Да, намерих го и той беше радостта на живота ми. Това е другото нещо, което се готвех да кажа. Когато баща ти почина, загубих част от себе си, която никога няма да се възстанови, понеже той беше точно това, което току-що описа. Беше мой партньор във всичко. И колкото и да обичах вас като мои деца, колкото и да бяхте смисълът на живота ми, на нашия живот, той ми носеше онази радост, която никой друг не е успял да ми донесе и която ми липсва всеки ден.
И двете плачеха.
— Пожелавам ти го, Нора. Заслужаваш да го имаш в живота си, а и ти самата да изпълниш нечий живот. Мисля, че наистина трябва да отделиш време, за да помислиш по въпроса, да намериш човека, който е за теб. Чувала съм за едни такива приложения, слагали се на телефоните. С каквото Ник се запозна с Вики, нали разбираш?
Нора я прекъсна:
— Престани, мамо. Не желая да слушам от теб съвети за приложения за запознанства. Моля те, звучи ужасно. Но разбирам какво намекваш.
— Добре — каза Тереза и насочи вниманието си към приготвянето на пая.
Известно време в кухнята се чуваха само звуците на парада, някакъв човек, стъпил върху платформа, която в този момент минаваше покрай „Мейсис“, си дереше гърлото с песента от „Улица „Сезам“. После Нора, без да вдига глава от стъклената тава, в която нареждаше точени кори, каза:
— Един от проблемите ми, мамо, е, че сама не знам какво търся.
— Какво означава това? — попита майка ѝ.
Нора си пое два пъти дълбоко въздух, преди да отговори:
— В гимназията през цялото време знаех само Ник, аз и Ник, аз и Ник. Харесвах го и макар никога да не изпитвах към него онова, което си мислех, че трябва да изпитвам, си бях казала: е, това е. Гледала бях достатъчно филми все пак, нали? Но когато отидох във Феърфийлд, се запознах с едно момиче от друг факултет. Беше симпатична, умна, забавна и красива. Колкото повече я опознавах, толкова повече изпитвах неща, които никога не бях изпитвала с Ник. Беше много объркващо. Веднъж ме целуна, просто така, небрежно, и усетих нещо, което направо ме изплаши. Така и не осъзнах какво съм изпитвала към нея, докато един ден тя не изчезна от живота ми — престана да се обажда, да ми пише имейли, просто се изпари. Това ме смаза. Мислех си, че се влюбвам в това момиче. Не съм сигурна, че и тя изпитваше същото, но аз определено съм го изпитвала, особено като погледна назад. Не съм срещала друг, към когото да чувствам същото — нито в колежа, нито в Правния факултет, никога. Е, да, имах Софи и Ник — това е най-хубавото нещо, което ми се е случило, — но дори с тях, ако разбираш какво искам да кажа, не се чувствах така, както си мислех, че ще се чувствам. Никога не съм смятала себе си за хомо или би, а предполагам, че съм, но след толкова години все още се чувствам объркана. Ако трябва да бъда честна със себе си, мисля, че ще трябва да си търся жени в тези твои приложения.