— Стигнах там в сряда вечер — каза той, — след като Клеър вече си беше легнала. Момчетата бяха там, също и Шийла, съпругата на Кал…
— Знам коя е. Давай нататък.
— Та така… всички бяхме насядали в дневната, аз бях занесъл бутилка „Джеймисън“, за да се чукнем за Чарми, това е десетият ни Ден на благодарността без нея. Те изглеждаха изненадани, но направо паднаха от това, което направих после.
— Какво, какво? — попита Нора.
— Точно каквото ми беше поръчала да направя. Просто им казах истината. Че съм бил скапан баща, че е трябвало да бъда по-добър съпруг, че ужасно се мразя за това и че ще направя всичко по силите си, за да им се реванширам.
Че мога да бъда истински баща на тях двамата и истински дядо на Клеър. И че не очаквам да приемат думите ми на доверие, но се надявам, че ще ме съдят по делата ми.
— Леле! И те какво?
— Дълго време нищо. Момчетата бяха заболи носове в чашите си, а Шийла ме гледаше, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Накрая Кени каза: „Кой си ти, по дяволите? Да не си си сложил маска като в „Мисията невъзможна“ или нещо такова?“. И се наведе към мен, сякаш искаше да ми обели кожата на лицето от шията нагоре. Да ме изобличи като измамник, който се прави на друг. Всички избухнахме в смях и преди да беше успял да се отдръпне, аз го награбих и се вкопчих в него. Направо се разревах и почнах да му повтарям колко съжалявам. После и той се разрева, и Кал също, и Шийла, тя отдавна си беше готова. Ударихме му един рев, та стана като шоуто на Опра.
В очите на Нора имаше сълзи.
— О, Бени, така се радвам за теб! И за тях. За всички вас. Той изглеждаше смутен и щастлив.
— Сега не започвай да ми разправяш какъв добряк съм. Карай полека.
— Ами може би си малко по-добър, отколкото си даваш сметка.
Тя стана, заобиколи бюрото и се наведе да го прегърне. Той протегна ръце нагоре и на свой ред я прегърна, като притисна двата си свити юмрука в гърба ѝ.
— Брей, във ФБР никой никого не прегръща — каза на висок глас Джесика, като влезе в стаята и метна чантата си на бюрото. — Ще ми е мъчно да напусна това любвеобилно местенце.
Нора беше застанала неловко до стола на Бени и по лицето ѝ още се стичаха сълзи.
— Тези сълзи свързани ли са със случая? Трябва ли да знам нещо?
— Не — отвърна Нора. — Сълзи на щастие, след като чух какъв страхотен празник си е изкарал господин Брутал. А при теб как мина?
— Супер. Винаги е приятно с моите хора. Вместо да помагам в кухнята, разигравах готината леля Джес с децата. Така че при мен се получи идеален празник. Изтощена съм, защото не мога да спя в самолетите, но съм готова да се залавям за работа.
— Дойде ли време да поговорим с онова конте Конър? — попита Бени.
— Да, виж дали можеш да го докараш тук.
Бени имаше подход. По някакъв начин успяваше да прилъже човека да „дойде до службата да си поприказват“, без да влачи със себе си адвокат. В реалния свят нямаше такова нещо като „викаме те да си поприказваме“. Имаше или „прибираме те“, което изискваше законово основание за арест с прочитане на правата на арестувания, или „ела, ако обичаш, без адвокат и ни наговори неща, за които после да те обесим“. Нора винаги се удивляваше на способността на Бени да създаде един свят, в който хората идват доброволно и не искат адвокат.
Бени и Джесика се качваха с асансьора към жилището на родителите на Конър. Семейство Маккарти живееха на последния етаж на шестетажна сграда в Бронкс — „кооперация с асансьор“, както им викаха навремето, за да ги отличават от шестетажните сгради без асансьор, каквито имаше много в Ню Йорк. Конър бе прекарал уикенда след Деня на благодарността с родителите си и до понеделник към обед не бе излизал никъде освен до магазина два часа след като баща му — портиер в Манхатън — бе тръгнал за работа. Майката на Конър си стоеше вкъщи, защото имаше артрит и се движеше трудно. Тя отдавна се беше пенсионирала като камериерка в хотел.
Нора и хората ѝ знаеха къде се намира Конър, защото специалният екип за наблюдение го следеше от няколко дни. Дори бяха наели апартамент на същия етаж, който се даваше под наем на туристи, като бяха изкарали тънка фиброоптична камера навън към коридора, за да наблюдават вратата. Знаеха го къде е.
Бени си беше изработил практика да не посещава мафиоти в домовете им. Обаждаше им се, казваше им, че има призовка или че иска да им зададе няколко въпроса, и им предлагаше възможност да се видят в някое близко кафене. Така им спестяваше неудобството да ги разпитва пред жените и децата им — един жест на добра воля, който подтикваше онези, решили впоследствие да минат на страната на доброто, да питат за Бени. Но Конър не беше някакъв мафиотски бос. Беше нищожество. В неговия случай Бени искаше да използва неудобството пред близките му като лост за въздействие.