Матю Паркър гледаше измъчено, разтривайки лицето си с длан. Имаше уморен вид, но само посребрената му коса издаваше, че е на шейсет години. Беше висок почти метър и деветдесет и в отлична форма благодарение на велоергометъра и басейна, кожата му се бе запазила гладка, а очите — бистри и фокусирани. Сега те примигваха бавно, докато той си припомняше наум молитвата „Дай ми спокойствие, Господи, да приема нещата, които не мога да променя“, втренчен в Кайра. Беше прекарал голяма част от кариерата си във федералната прокуратура, а последните петнайсет години — в частния сектор като адвокат по наказателни дела. Въпреки всичките глупости, изговорени за Марта Стюарт, която уж разцъфтяла в затвора, жени като Кайра Бърк обикновено не се чувстваха добре там. А и Марта бе прекарала само пет месеца в приличащо повече на курорт „изправително“ заведение с най-лек режим, докато Кайра я чакаше доживотна присъда във федерален затвор. Това трябваше да се избегне на всяка цена или поне на цената, на която Паркър бе приел да я представлява: три милиона долара.
Той се бе запознал с Кайра Бърк едва преди две седмици в Двайсет и четвърти полицейски участък. Призори същия ден нюйоркската полиция бе изпълнила заповедта за нейния арест, като бе претърсила и жилището ѝ на Поумандър Уок. Паркър бе събуден в дома си на Бруклин Хайтс от позвъняването на Конър Маккарти — дългогодишен сътрудник на покойния губернатор Тони Бърк. Изглежда, прокурорът на Манхатън бе решил, че Кайра е отговорна за смъртта на съпруга си, и ѝ бе повдигнал обвинение в убийство. Тя бе преминала с белезници на ръцете от патрулната кола до полицейския участък пред десетки репортери, които по някакъв чудодеен начин се бяха събрали по изгрев-слънце на Стотна улица в Манхатън. Загадките на нюйоркското правоприлагане, помисли си Паркър. Той влезе в Двайсет и четвърти участък, известен в полицейските среди като Две-четири, след като Конър Маккарти, инструктиран от Кайра, го бе уверил, че са налице достатъчно финансови ресурси за обезпечаване на неговата най-енергична защита, която да осигури освобождаването ѝ под гаранция до започване на делото.
Паркър я завари легнала на пейката в арестантската килия на Две-четири. Помогна ѝ да се надигне и ѝ се представи. Оттогава всичко около тях се бе превърнало в медиен цирк — факт, който не изпълваше с възторг съдружниците му в адвокатската кантора на Уолстрийт, свикнали да представляват корпорации, заподозрени във финансови престъпления, но не и съпруги, обвинени в убийство.
В началото не му остана време да се запознае със случая в присъствието на клиентката си, но сега, когато първоначалното ѝ изслушване в съда бе минало, а прокуратурата му бе предала копия от всички налични материали по делото, двамата имаха възможност да се опознаят и тя беше информирана какво да очаква.
Подобно на добър следовател Паркър започна с отворени въпроси, оставяйки клиентката си да реши накъде да поеме.
— Е, добре — каза той. — Разкажете ми историята си.
— Моята история?
— Да, вашата. Разкажете ми я, сякаш се представяте пред група студенти по право или пред съдебни заседатели.
Той погледна към бележника си — похват, с който знаеше, че предразполага клиентите си да говорят свободно. Известно време тя остана загледана в наведената му глава.
— Е, добре, малко ми е странно, но няма проблем. Казвам се Кайра Бърк и съм на трийсет и девет години. Моминското ми име е Подолски. Родена съм в Истън, Пенсилвания, и съм отгледана от баба ми и дядо ми. Не познавам баща ми, а майка ми почина от свръхдоза, когато бях на пет. — Кайра помълча малко и продължи: — Както и да е, баба и дядо ме гледаха, докато завърших общинската гимназия в Истън, после ме приеха в Йейл, където получавах стипендия, но платих обучението си главно със заеми и работа в кампуса. По образование съм юрист, завършила съм Правния факултет на Колумбийския университет, където сега преподавам трудово право и полово равенство. Стартирах програма за момичета в рискови групи в Истън, Ню Хейвън и Южен Бронкс. Обществото им дължи нещо повече от това да завършат гимназия. Необходими са им примери за подражание и наставници, които да им дадат увереност да си изградят кариери и да израснат като лидери. Винаги съм се интересувала от политика и социално управление. Когато бях на трийсет, на едно благотворително събитие се запознах с тогавашния губернатор Тони Бърк — беше по време на първия му мандат — и двамата си допаднахме. Забелязах, че се интересува от същите неща, от които и аз, и тъй като беше отскоро разведен, започнахме да се виждаме. Влюбихме се. Може би съм била наивна… не, всъщност наистина бях, но той ми се струваше лидерът, от когото се нуждаеше тази страна. Лидер, вярващ в силата на свободния пазар, но същевременно дълбоко загрижен, или поне представящ се за такъв, за нещата, от които се вълнувах и аз: здрава обезопасителна мрежа за уязвимите групи, съблюдаване на Конституцията, зачитане на човешките права и правата на жените, прогресивно данъчно облагане, опазване на околната среда. Може да ви прозвучи глупаво, но той излъчваше някакво рицарско достойнство и ми каза, че иска да бъда негов партньор в мисията му. Да бъда неговата Гуиневир, а той моят Артур, нещо такова. Казах на приятелките си, че ми напомня на младия Кенеди, но без проблема с ципа на панталона. Господи, колко съм се заблуждавала!