След като зави Софи в креватчето ѝ тази вечер с думите: „Мисли си за хубави неща, буболечето ми, и заспи, защото Дядо Коледа няма да дойде, докато си будна“, тя слезе в кухнята, където майка ѝ довършваше миенето на чиниите от вечерята. Нора се отпусна с въздишка на стола до малката маса. Тереза се обърна усмихната.
— Как е моята страхотна прокурорка?
Нора едва вдигна към нея насълзените си очи.
— Не се чувствам страхотно в този момент.
— Правя чай. Искаш ли? — попита Тереза.
Нора кимна и майка ѝ наля две чаши гореща вода, топна няколко пъти чаената торбичка в едната и в другата и я остави на масата.
— Нещо в службата ли? — поинтересува се Тереза.
— Не, там всичко е наред. Просто имам усещането, че губя Софи, че традициите, които си изработихме заедно, ми се изплъзват.
— Защото Вики ще е тук утре?
— Да, и защото ще водят Софи в Уестпорт, та няма да я видя цяла седмица, включително на Нова година. Досега никога не е било така, но оттук нататък вероятно ще се случва все по-често.
Майка ѝ се опита да я разсмее:
— На теб едва ли ти се ходи в Уестпорт. Къщите са далече една от друга, няма тротоари. Там няма да е весело на Нова година.
Нора се усмихна с половин уста, така че Тереза си пое дълбоко дъх и опита нещо различно:
— Виж, да имаш деца е прекрасно, но е и болезнено, защото при тях единственото постоянно нещо е промяната. Не можеш да ги замразиш, за да си остане всичко, както си е било.
— Да — каза Нора, забола нос в чашата с чай, — но сега е различно, не е като да я уча да кара велосипед или да я водя на училище. Сега непознати хора ми я отнемат за пръв път през живота ѝ.
— Виж, първо, не са непознати — отвърна Тереза, — а баща ѝ и жената до него. Но второ, точно това е болезнената промяна, за която ти говоря.
— Знам, знам — каза Нора, без да вдигне очи от чашата.
— Традициите се променят, това е неизбежно. Но знаеш ли кое никога няма да се промени? Ти като център на живота ѝ. Помисли си каква могъща сила бях аз в твоя живот, нали така? Дори когато си искала да ме прогониш от съзнанието си, не си могла. Та ти си майка на това дете! Нищо не може да застраши това, нищо никога не може да го промени. Никаква Вики, никакъв Уестпорт, нищо не може дори да го докосне.
Тереза се наведе напред и взе в дланите си обляното в сълзи лице на Нора.
— Наистина, ела с мен във Флорида. Виро Бийч е прекрасно място, а леля ти Айрин ще се радва да те види. Ще се забавляваш с ято застаряващи прелетни птички! Представи си само шведските маси в четири и половина следобед!
Това най-после разсмя Нора.
— Звучи изкусително, мамо, но вече съм била във Флорида през декември. И то тази година, за да закопчая Джина Куфаро. Кармен се уби да ме кани да отида за Нова година при нея. Няма да съм сама, не се тревожи.
Кармен Гарсия и нейната съпруга Маргьорит живееха в лявата половина на двуфамилна къща в Мейпълуд, Ню Джързи — богато озеленено и все по-модно предградие на трийсетина километра западно от Долен Манхатън. Домът им беше на няколко крачки от гарата, което улесняваше ежедневните пътувания на Кармен до града, като в същото време беше близо и до местната пожарна команда, както и до люлките и езерцата с патици в един хубав парк — за огромна радост на тригодишния им син Илай.
Беше навалял сняг, но не беше твърде студено за една следобедна разходка на 31 декември и Нора буташе количката на Илай по разчистения тротоар на Дънъл Роуд към пожарната, докато двете му майки крачеха зад нея. Големите гаражни врати бяха затворени — винаги сериозно разочарование за Илай, — така че те повървяха още малко напред и после свърнаха вляво към парка, за да наблюдават децата, които се спускаха с шейни по стръмния наклон откъм паркинга на пожарната. Илай нямаше шейна и вместо да го измъчват излишно, те продължиха напред, минаха през подлеза под железопътната линия и навлязоха в центъра на Мейпълуд. Намериха свободно сепаре за късен обяд в „Мейпъл Лийф“, една от забележителностите на града.
Докато Илай поглъщаше с апетит чийзбургера си с шоколадов шейк, трите жени ядяха омлети, пиеха кафе и си приказваха. Нора им разправи за Софи и Тереза, за Ник и Вики и за Уестпорт. Накрая млъкна сконфузено.
— Много съжалявам, че превзех разговора. Обикновено не съм толкова бъбрива. Мисля, че просто Софи ми липсва много.
— Моля те! — каза Маргьорит. — Толкова е приятно да срещна истински човек от света на Кармен, който да говори за нещо различно от кой кого очистил, как прокуратурата обърнала някакъв си да ѝ снася и така нататък. Благодаря ти, че поне ти си нормална.