— Сериозно ли? — попита Нора. — След случилото се днес искаш да нагазиш още по-дълбоко в тази мръсотия?
Кармен кимна.
— Да, сега наистина искам да се включа.
— Спомняш ли си, когато беше втори обвинител на едно мое дело, докато още бях в „Престъпления от общ характер“?
— Да — отвърна Кармен. — Тогава всъщност нямаше нужда от мен, както вероятно нямаш и сега. Приеми, че правиш услуга на динозавър. Едно последно дело, преди да ме пратят в пенсия.
— Става — каза Нора. — В екипа си. Ще бъде забавно.
Кармен се изсмя гърлено.
— С какво толкова ни е деформирала професията, че смятаме за забавно да съдиш някого за дванайсет убийства?
Нора вдигна чашата си.
— Пия за края на „Красавицата Звяр“.
Кармен чукна чашата си в нейната.
— На мен повече ми хареса „килърката, която оправя мафията“, но нека пием за това да я вкараме в затвора, без значение под какво име.
В полунощ, докато гледаше как Кармен и Маргьорит се целуват, Нора изпита внезапно чувство на болка и самота. Тя ги прегърна и отиде да си легне в малката стая за гости до тази на Илай.
На следващата сутрин стана рано и тръгна пеша към центъра, за да изненада домакините си с бейгъли и кафе от едно магазинче, което ѝ бяха посочили по време на разходката. Махна на полицая в патрулната кола; от тайнствения непознат с плетената шапка на „Джетс“ нямаше и следа. Като коренячка нюйоркчанка тя знаеше, че бейгълите стават толкова по-малко клисави и жилави, колкото повече човек се отдалечава от Ню Йорк, като показателна беше дупката на бейгъла. Най-добрите нямаха дупки. Представляваха кръгла питка с хрупкава коричка и едва загатната дупчица, нещо като човешки пъп. Сега, застанала пред магазинчето, Нора оглеждаше тавите с тестени кръгчета, не по-големи от стъкла на слънчеви очила. Ами добре, помисли си тя. Магазинът си е техен, сигурно така си ги харесват.
Излезе навън с една дузина бейгъли с различни вкусове и глазури плюс чаша кафе за полицая пред къщата.
След кафето и бейгълите — които пожънаха голям успех — Нора се качи на почти празния влак за вкъщи, като гледаше през прозореца и си мислеше за Софи. Слезе на пустата крайна гара в Хоубоукън. Нямаше смисъл да се отбива в къщата на майка си, където нямаше никого, затова отиде направо в сутеренния си апартамент. Той също беше празен и тих, но там беше служебният ѝ лаптоп, който щеше да прогони тъжните ѝ мисли. Имаше много работа за вършене и тя се захвана първо със списъка на доказателствата по делото „Съединените американски щати срещу Джина Куфаро“.
40
Убийството на бившия губернатор Бърк заемаше централно място в заведеното от федералната прокуратура дело, защото беше единствената от дванайсетте точки на обвинителния акт, по която обвинението смяташе, че разполага с железни доказателства за вината на Джина. Съдебните заседатели щяха да видят записа, на който тя вървеше към апартамента на Сентрал Парк Уест, нахлузваше в движение дегизировката, с която да се превърне в Кайра Бърк, влизаше в асансьора, докато жертвата е била още жива, и излизаше през фоайето, преди трупът да бъде открит.
Проблемът беше, че убийството на Бърк не съвпадаше с метода на Джина. Останалите единайсет убийства, включително това на Доминик д’Амико — Носа, бяха с изстрел в главата, а не с тази хитра имитация на самоубийство. Джина винаги бе успявала да се приближи до жертвите си, преди да ги застреля — всичките с изключение на Тони Бърк. Това даваше на Бътлър аргумент да оспори тезата на обвинението, но след като подреди в схема всички факти по делото, Нора реши, че има достатъчно непреки доказателства, за да преодолее аргумента на защитата.
Тя вдигна глава от компютъра и погледна през прозореца, в най-горната част на който се виждаше тротоарът на Блумфийлд Стрийт, както и част от краката на минувачите. Фактите по делото, които бе изброила в списъка си, бяха недвусмислени: Джина отива в затвора, ако обвинението получи справедлив процес.
В продължение на десетилетия фамилията Гамбино се беше специализирала в корумпиране на съдебни заседатели, участващи в дела срещу нейни членове. Нора бе изложила всичко това пред съдия Уитни с молбата си за набиране на заседатели без обявяване на самоличността им. Но тя знаеше, че анонимността сама по себе си няма да предпази заседателите от корупция, защото престъпниците щяха да знаят как изглеждат и да стигнат до тях. Някой заседател дори можеше сам да предложи чрез близки или познати услугите си на мафията срещу заплащане. Това се беше случвало преди.