— Продължава, да — каза Нора. — Продължава и всички се радваме за теб. — Тя помълча за миг и попита: — Някакви въпроси в последния момент, преди да почнем?
— Не очаквате от мен да се опитам да я идентифицирам, нали?
— Ами — започна Нора… — ти сам ни каза, че не помниш да си я виждал някога, така че няма на какво основание да я идентифицираш. Просто се придържай към онова, което обсъждахме, разкажи всичко, които си чувал за дъщерята на Джоуи Куфаро. Това е. И, както се упражнявахме, бъди конкретен кой какво ти е казал. Ще помогнеш на съдията, ако Бътлър възрази.
— Ясно — кимна Френчи. Погледна Бени, после Нора и добави: — Знам, че звучи налудничаво, но ще ми липсвате и двамата. Беше ми гот да работя с вас.
— Ей! — каза Бени. — Само да не се разцивриш. Свърши си работата и после си гледай живота.
Френчи се обърна към Нора:
— Не съм сигурен как го понасяш този с неговата сантименталност.
Тя се ухили.
— Не ми е леко. — После стана и се запъти към съдебната зала. — Хайде, до скоро.
Френчи влезе в залата, застана на свидетелското място, вдигна дясната си ръка и положи клетва. Докато сядаше на стола, Нора го видя, че поглежда към масата на защитата в момента, в който тя му каза:
— Моля, представете се.
Тъй като Френчи с нищо не показа, че я е чул — продължаваше да гледа втренчено Бътлър и Джина, — тя прочисти гърлото си и повтори с по-силен глас:
— Господине, моля ви да се представите на заседателите.
Това подейства. Той поклати глава и извърна поглед към нея.
О, не, помисли си Нора, недей пак. Моля те, недей!
Но разпитът на Френчи мина гладко. Както и на процеса срещу Д’Амико, Нора го преведе през престъпното му минало, припомни работата му за Д’Амико и други членове и сътрудници на фамилията Гамбино. После го накара да опише отношенията си с Джоузеф Куфаро, или Джоуи Красавеца, бащата на Джина. Той разказа как Д’Амико го е запознал с могъщия Куфаро, който имал една много специална молба към него.
— Искаше от мен да му намеря цветен витраж от Марк Шагал.
— Кой е той? — попита Нора.
— Прочут френски художник от двайсети век, модернист. Работил е с всякакви материали, включително с цветно стъкло. Има някои много известни творби като витража „Прозорец към мира“ в централата на ООН.
— Откъде знаете толкова за Шагал?
— Ами, първо, аз съм крадец на произведения на изкуството — отвърна Френчи и бе възнаграден с бурен смях от заседателите, които бяха очаровани от него. — Второ, роден съм във Франция и майка ми обожаваше Шагал. Освен това бях крал негови неща и преди.
— Казахте, че господин Куфаро е искал да му „намерите“ витраж. Какво според вас е искал да каже с това „намерите“?
— Хм — отвърна Френчи. — Всъщност той не използва тази конкретна дума, да му „намеря“. Искаше да открадна витража и каза, че ще ми плати, за да го направя. Така че беше нещо в този смисъл. Да го „придобия“ може би. Не помня точната дума.
— И какво стана после? — попита Нора.
— Ами отне ми много усилия, защото той се намираше в апартамента на един баровец в Манхатън. По някакъв начин Джоуи го беше видял там и искаше да го има. В крайна сметка успях да вляза и да го придобия.
— Откраднали сте го?
— Да, да, това за мен беше единственият начин да придобия нещо.
По лицата на заседателите отново се разляха усмивки, някои дори се засмяха приглушено.
— Кога се случи това, господин Джоузеф?
— Преди десет-дванайсет години, малко преди Джоуи да почине.
— А как му доставихте творбата на Шагал?
— Бях позабравил тази история, но като влязох тук, си припомних къде ме накара да му я доставя. Едва сега разбрах защо е представлявала такава стойност за него.
— Възразявам! — изкрещя Бътлър, който нямаше никаква представа срещу какво възразява, но си каза, че онова, което Френчи току-що си е припомнил, няма как да е добро.
— На какво основание, господин Бътлър? — попита съдия Уитни.
— Той току-що си призна, че е променил отговорите си тук, на свидетелското място, господин съдия. Говори каквото му дойде на езика. Не е редно!
Това не изясни особено нещата, но Нора реши да се намеси:
— Нека задам един въпрос, който ще внесе яснота, господин съдия.
— Добре — отвърна съдията.
И тогава тя наруши свещеното правило никога да не задава в съдебна зала въпрос, чийто отговор не знае, но беше практически сигурна защо Френчи е замръзнал първоначално, когато хвърли поглед към масата на защитата. Те не му бяха показвали снимка на Джина, защото той твърдеше, че не я е виждал. Ако му я бяха показали, впоследствие това щеше да ги направи уязвими на обвинения, че са му внушили коя е, за да я идентифицира в съда. Докато изведнъж Френчи си бе припомнил нещо в образ и цвят.