Гадна Бъдни вечер. Гадни семейни задължения. За щастие, Коледа е само веднъж годишно. Но за мен и това е много.
В този утринен час Париж се опитва да се предпази от бурята, която се задава, но отсрочката ще е кратка. Възползвам се от оредялото движение, за да мина бързо покрай Източната гара, да поема по булевард „Магента“ и да пресека 10 район от север към юг.
Мразя майка си, мразя сестра си, мразя брат си. Ненавиждам тези неизменни коледни срещи, които винаги се превръщат в кошмар. Беренис, по-малката ми сестра, живее в Лондон, където държи художествена галерия на „Ню Бонд Стрийт“. Фабрис, най-големият, работи във финансовия сектор в Сингапур. Всяка година, с половинките и с децата си, те пристигат за два дни във вилата на майка ми, край Бордо, за да прекарат Коледа, преди да отлетят към екзотични и слънчеви дестинации: Малдивите, остров Мавриций, Карибите.
Информация за движението по пътищата на Франция „Бизон Фюте“ горещо препоръчва да избягвате да ползвате колите си в парижкия регион, както и в съседните департаменти на запад. Мярка, която изглежда трудно изпълнима на Бъдни вечер. Префектурата също е песимистично настроена, тъй като се бои, че снегът ще премине в поледица още рано вечерта, когато температурите ще слязат под нулата.
Улица „Реомюр“, след това улица „Бобур“: пресичам квартала Маре от запад и излизам на площада на Кметството, който е окъпан в светлини. В далечината силуетът на двете масивни кули и на острия връх на църквата „Парижката Света Богородица“ се открояват в мрака.
Всяка година, с малки отклонения, се разиграва все една и съща театрална пиеса през тези два дни: майка ми ще се възторгва от успеха на Беренис и на Фабрис, от житейския им избор, от кариерата им. Тя ще изпада в захлас пред хлапетата им, ще хвали доброто им възпитание и школските им успехи. Разговорите ще се въртят все около едни и същи теми: имиграцията, всеобщото отвращение от данъчната система, отношението към бежанците.
За нея, за тях аз не съществувам. Не съм от техния отбор. Аз съм нещо като мъжкарана, без елегантност, без изисканост. Неуспяла чиновничка. Аз съм дъщеря на баща си.
Трудностите в движението може да засегнат някои линии на метрото и на регионалната експресна влакова мрежа. Същото се отнася и за полетите. Парижките летища ще преживеят черен ден, с хиляди пътници, които ще се окажат приковани към земята.
Тези силни снеговалежи ще отминат обаче долината на Рона, както и средиземноморското крайбрежие. В Бордо, Марсилия и Тулуза температурите ще се колебаят между 15 и 18 градуса, докато в Ница и в Антиб можете да обядвате на терасата, там живакът ще достигне 20 градуса.
До гуша ми е дошло да бъда съдена от тези тъпаци. Писнало ми е от предвидимите и повтарящи се техни подмятания: „Все така ли си без мъж?“ „Не си ли готова да забременееш?“ „Защо се обличаш като торба?“ „Защо все още живееш като тийнейджърка?“ Гади ми се от вегетарианските им манджи, за да пазят линия и да са в цветущо здраве: техните семена за птици, отвратителната киноа, сиренето тофу, пюрето от карфиол.
Потеглям по улица „Кутелри“ за да пресека кея на моста на „Парижката Света Богородица“. Мястото е магическо: наляво историческите сгради на болницата „Отел Дийо“ а отдясно сградата на парижкия затвор „Консиержери“ и покривът на Кулата с часовника.
Всяко от тези посещения в семейния дом ме изпълва с чувството, че се връщам трийсет години назад, отново преживявам раните от детството и сътресенията от юношеството, пак възникват братоубийствените конфликти и изпитвам за кой ли път абсолютната самота.
Всяка година си казвам, че го правя за последен път, и всяка година отново се подлагам на мъчения. Без да знам защо. Една част от мен ме подтиква окончателно да разруша мостовете, но друга дава мило за драго да видя лицата им в деня, когато ще се появя облечена като принцеса, с мъж, съвършен откъдето и да го погледнеш.
Левият бряг. Карам покрай кейовете, завивам наляво по улица „Сен Пер“. Намалявам скоростта, запалвам габаритите и спирам на ъгъла на улица „Лил“. Затварям вратата на колата, нахлузвам оранжевата си полицейска нашивка и звъня на домофона на една скоро измазана красива сграда.
Държа пръста си върху бутона в продължение на трийсет секунди. Идеята узря в главата ми в началото на седмицата, но се наложи да направя някои проучвания. Знам, че съм на път да сторя лудост, но осъзнаването на факта не означава, че мога да бъда разубедена.