Щом им донесоха храната, Габриел се нахвърли на нея и изгълта пълна шепа пържени картофи: хрупкави и добре посолени.
Седнала срещу него Алис се задоволи с няколко залъка от своя сандвич преди да разтреби масата. Тя постави мешката и я отвори, за да извади кутийката, намерена в куфарчето. С книжна салфетка, внимателно освободи спринцовката от кожената ивица и се захвана за работа.
След като разкъса амбалажа на кутията с инструменти на научната полиция, тя подготви пудрата, четката и една торбичка.
— Осъзнавате ли, че това са просто играчки? — отбеляза джазменът.
— Ще са напълно достатъчни.
Алис си избърса ръцете с мокра кърпичка и провери качеството на всеки от компонентите. Черната пудра, която се състоеше от въглерод и фини железни частици щеше да бъде от полза. Тя потопи края на четката в малкото шишенце с пудрата и намаза спринцовката. Пудрата се залепи за аминокиселините, оставени от порите на кожата, която е била в контакт с повърхността на предмета и постепенно откри няколко ясни отпечатъци. Алис почука по медицинския уред с нокът, за да свали остатъците от пудрата. Разгледа всяка от следите, които видимо бяха пресни. Една от тях особено се открояваше: почти пълен отпечатък на показалец или на среден пръст.
— Откъснете ми парче скоч — помоли тя.
Габриел грабна рулото.
— Такава големина ли?
— Малко по-дълго. И внимавайте да не изцапате лепкавата страна!
Тя взе лейкопласта и покри отпечатъка, като внимаваше да не позволява да прониква въздух. След това отлепи скоча, грабна рекламната поставка, на която беше сложена чашата й с бира, обърна я и допря ивицата върху чистата картонена повърхност. Силно натисна с палец, за да се отбележи следата.
Когато измъкна лейкопласта, върху бялата страна на поставката за бира се открои ясен и черен отпечатък. Алис присви очи, за да разгледа добре преплитанията на браздите. Линиите и надсложените върху тях издължени части образуваха един и същи нетипичен мотив: отпечатъци във формата на дъгов свод, прекъснати от малък белег, приличащ на кръст.
Тя показа резултата на Габриел и доволна пъхна поставката в найлонова торбичка.
— Съгласен съм, че това е много красиво — рече той, — но за какво ще ни послужи? Трябва да сканираме отпечатъка и да го вкараме в база данни, нали?
Алис хапна няколко картофчета и изрече мислите си гласно:
— Апартаментът на приятеля ви в Куинс…
— Вероятно там ще намерим компютър и връзка с интернет.
— Интернет може би. Но дали разполага с такава джаджа, вероятно има портативен компютър, който е взел със себе си в Токио. Така че не разчитайте особено…
Разочарованието се изписа на лицето на младата жена.
— Как ще стигнем дотам? Такси, метро, влак…
Габриел вдигна поглед.
На стената над масата, сред многобройните снимки на знаменитости, увековечили се в компанията на собственика, забеляза стар план на града, прикрепен с габърчета върху коркова поставка.
— Намираме се близо до Централна гара — рече той и посочи с пръст на картата.
Централна гара. Алис помнеше тази огромна гара, която Сеймур й показа при едно от посещенията им в Ню Йорк. Колегата й я заведе да похапнат стриди и норвежки омари в „Ойстер Бар“, прочутия ресторант за морски дарове, който бе разположен в голяма сводеста зала в подземния етаж. Припомняйки си за това посещение, неочаквана идея се появи в главата й. Тя погледна плана. Габриел беше прав: Централна гара беше през две жилищни карета от ресторанта.
— Да вървим! — решително рече тя и стана.
— Още сега ли? Няма ли да похапнем десерт? Видяхте ли кексчетата им?
— Вбесявате ме, Кийн.
Влязоха в гарата през входа, разположен на ъгъла на „Парк Авеню“ и 42-а улица и се озоваха в огромно помещение, където бяха разположени гишетата и автоматите за билети.
В центъра, над информацията, се намираше прочутият часовник, под който от сто години си определяха срещи влюбените.
Макар че не беше тук, за да се прави на туристка, Алис не можа да се въздържи и бе възхитена от гледката.
Няма съмнение, че не може да се сравни със Северната гара или със Сен Лазар — помисли си младата жена и вдигна глава. Нежна и успокояваща есенна светлина преминаваше през големите витражи, оцветяващи помещението в жълти и кафеникави тонове.
Под огромния свод, на почти четиридесет метра височина, изписаните на тавана хиляди звезди създаваха впечатлението, че човек е попаднал в незабравима нощ. Оттук Кари Грант бягаше към Чикаго във филма „Север-северозапад“ на режисьора Алфред Хичкок, тук Робърт де Ниро срещна Мерил Стрийп в „Да се влюбиш“ на Улу Грозбард.