За по-малко от четвърт час Габриел и Алис стигнаха до границата на горен Уест Сайд и испанския Харлем. За късмет, пристигнаха точно по обяд и много паркинг места бяха свободни. Спряха шелбито в една от уличките край огромната постройка, включваща болницата и кампуса на медицинския университет.
— Ще ме почакате ли в колата?
— Да не ми се подигравате? И дума да не става: идвам с вас.
— Добре — въздъхна Габриел. — Но ще ме оставите да говоря. Аз водя разследването, ясно ли ви е?
— Ясно, шефе — присмя му се тя и отвори вратата.
Той излезе на свой ред.
— И няма да си губим времето, съгласна ли сте? — рече и погледна колко е часът на един от апаратите за таксуване.
Алис кимна мълчаливо и го последва в хола, а после и в асансьора. По това време на деня етажът на лабораторията беше почти празен. Зад приемното гише една служителка привършваше салата от пресни зеленчуци, сервирана в пластмасова чинийка.
Габриел се представи и поиска да види Елиан Пелетие, заместник-директорката на лабораторията.
— Французойка ли е? — попита учудено Алис, след като чу името.
— Не, от Квебек. И ви предупреждавам, че е малко особена — сподели той с нея и повдигна клепачи.
— Какво ще рече това?
— Не искам да потискам изненадата ви.
Елиан Пелетие се появи незабавно в другия край на коридора:
— Габи, мили мой, да не си дошъл да ми представиш годеницата си? — развика се тя отдалече.
Беше набита и ниска жена със сиви, късо подстригани коси. Носеше квадратни очила и бяла престилка, под която се виждаше широка черна туника. Кръгло и нежно, лицето й наподобяваше матрьошка.
— Щастлива съм, че най-после се задомяваш — прегърна го тя.
Той обаче не се включи в играта й.
— Елиан, представям ти капитан Шефер от Криминалната бригада в Париж.
— Здравей, красавице! — рече тя и се усмихна на Алис. — Дяволските французи, обичам ги!
Последваха я в кабинета й.
— Имаме малко време, Елиан. Можеш ли да направиш ДНК анализ на това петно кръв? Нашите лаборатории са претрупани.
Алис извади от чантата парчето плат от блузата си и го подаде на канадката.
— Ще възложа задачата на един от нашите биолози — обеща тя и взе найлоновото пликче. — Какво точно търсиш?
— Използваем отпечатък. Можеш ли да действаш бързо?
— Шест часа добре ли е? — предложи тя и си оправи очилата.
— Подиграваш ли ни се?
— Мога да използвам миниатюрни сонди и по този начин да съкратя времето за получаване на ДНК, но това ще ти струва много скъпо…
— Действай колкото е възможно по-бързо. Щом получиш резултатите, изпрати ги на Томас Крейг, заедно с фактурата. Ще му се обадя, за да го предупредя. Ще ми позволиш ли да звънна по телефона ти?
— Чувствай се у дома си, Габи. Веднага започвам работа.
Тя излезе и ги остави сами в кабинета.
— Кой е номерът на вашия джиесем? Ако не възразявате, ще го дам на Томас, за да може лесно да се свърже с нас.
Алис се съгласи и му написа новите си координати върху едно летящо листче, което взе от бюрото.
Докато Габриел викаше партньора си, тя излезе в коридора. Включи телефона си, избра номера на баща си, но попадна на гласовата му поща.
„Ален Шефер. В момента не съм на разположение. Оставете съобщение след сигнала“ — прозвуча грубиянски глас.
— Татко, Алис съм. Обади ми се, щом можеш. Важно е. Много важно.
Тя затвори. Размисли няколко секунди, след това отново реши да потърси Сеймур.
— Пак съм аз.
— Тревожа се за теб. Говори ли с Кийн?
— Да, той твърди, че е специален агент на ФБР от бюрото в Бостън.
— Шегуваш ли се? Този тип те води за носа, Алис!
— Можеш да се опиташ да провериш, но мисля, че този път казва истината. Разследва престъпление, което много напомня за извършеното от Ерик Вон.
— Ще се обадя на Шарман, мъжът от Вашингтон, който много помогна за случая „Петреус“.
— Благодаря, Сеймур. Още ли си в службата? Искам да те помоля и за нещо друго.
Парижкото ченге не се сдържа и въздъхна.